автор: tsveti

Затича се. Догони я.
Вървеше по улицата.
Огряна от слънцето...
Вятърът рошеше косата й . Пилееше я в хиляди посоки
Полепваше я по червилото й . Подмяташе роклята й.
Вървеше спокойно, безучастно.
Дори не отмахваше разпиляната коса - от очите си, от устните си.
Просто вървеше напред.
Догони я. Извика:
- Хей, изгуби нещо.
Погледна го разсеяно. Хвърли бърз поглед и продължи да върви.
- Усмивката... Падна ти усмивката...
- Извинете, бързам- отговори учтиво, хладно.
И продължи напред.
А вятърът все така си играеше - премяташе празни погледи, пластмасови чаши, хартийки, награждаваше свалячите с безплатно вдигнати поли, прегръщаше нахилени тийнейджъри...
А тя все така вървеше.
И слънцето грееше в гърба й
И галеше раменете й.
Пълзеше лениво по краката й.
Бавно проучваше меките й очертания.
А тя вървеше спокойно.
Малко горделиво.
Загледана в себе си.
Самодостатъчна.
Като на сцена.
Като за последно.