автор: Izabella

Когато феята
на теменужените сънища
си счупи огледалцето
не беше тъжно,
само стана тихо.

Шумът от пърхане
на пеперудени вълшебства
някак мръкна,
а гласовете на щурците
със листа покриха
тънки струни.
На птиците крилата се изгубиха
сред шепота на стреснатия вятър.
А по тревата се посипаха парченцата
от стъклени въпроси неизречени,
забиха се във мокрото зелено
и някак сгърчено простенваше небето
разхвърлено от лутаща надежда.

А феята събираше
цветчета,
в градината от теменужки
и от сънища…
Така убоде пръста си на някакво вретено.

Заспа.
И вече не поиска да се буди.