автор: stanislav

(наброски по темата)

Българският писател е прекалено обременен. Може да е написал с непринудена лекота първата си книга, но след като се е сблъскал с действителността по пласирането й ще се замисли доста при втората. Ще се чуди кое ще се хареса, кое не, с кого да се съобрази, кой да пренебрегне и литературата определено ще е по-малко литературна. Ще си послужа с един пример, сега, когато съм в ефир се опитвам да се държа естествено, ограничавайки се с куп неестествени мисли. Например - мисля си, ако кажа името на художника на картината на корицата на книгата ми, който продава картините си в Швейцария, например, дали това ще е реклама, дали е позволено, дали мога да спомена за дизайнера на корицата, която е страхотен професионалист, или за издателството. И в същото време си мисля - дали пък ако не изрека някоя неволна глупост или объркам някоя дума няма да си спечеля участие в „Господари на ефира?", а защо не и нарочно да го направя. В подобна ситуация е и съвременната българска литература. Тя е като едно Буриданово магаре, което се е застопорило по средата между две купи сено и умира от глад, защото не може да избере нито една от тях. Не може да избере - масова или висока литература, стойностна или продаваема, регионална или всемирна. И най-често нищо не се получава. Защото литературата преди всичко си е литература, независимо какви рамки й слагаме. Тя не се пише по поръчка (разбира се, има много примери и образци за поръчково писане, но у нас засега няма подобни тенденции), тя се пише по вдъхновение и всякакви опити да се ограничи и канализира това въображение, мисля, че водят до обратен ефект - вместо по-добра, тя става по-некачествена.
От писателя в момента се иска да бъде по малко икономист, по малко правист, по малко търговец, по малко дизайнер, по малко рекламен агент, изобщо дейности, в които някои писатели могат и да се почувстват добре, но като цяло неспецифични за човек, който най-добре може да прави едно единствено нещо - да пише, да съчинява, да твори вселени. За другите неща нали си има професионалисти, които именно с това се занимават. В тази насока, в съвременното общество, у нас, непрекъснато се говори за пари, за инвестиции, за размера на външния ни дълг, а знаете ли на колко възлиза литературния ни дълг към света, например? Защото ако си мислим, че най-дълготрайните ни активи са златните резерви на БНБ, то жестоко се лъжем. Най-непреходни са произведенията на изкуството, те надживяват икономики, държави, нации и епохи. Защо, като се опитваме да намерим синоним на Великобритания, например, не казваме Страната на британския паунд, а Страната на Шекспир, или не казваме за Германия - Страната на дойче марката (ето че вече потънала в забрава заради еврото), а Страната на Гьоте и Шилер и така нататък. Затова ми се иска в централните новини да има специална емисия за нивото на литературата и изкуството у нас, за тенденциите в развитието, за очакваните насоки, за критиката, за разпространението, за отзвука и прочее, а не само за инвестиционния климат и почва и терен и особености и акции и котировки и индекси и прочее неща, които се грижат за благосъстоянието ни, но които са толкова себични и съсредоточени в себе си, че разглеждат литературата като някаква досадна странична мисловна човешка дейност, която само обременява опитите им да привличат инвестиции и да трупат състояния, като иска от тях да й обръщат повече внимание и да влагат безценните си капитали в развитието й.