автор: alida

Опитвам се със страха да се преборя.
Пробуждам в спомените твоя лик.
Душата ми със себе си говори.
Не спирам да мечтая ни за миг.

Страхувам се да видя истината,
че няма вече нищо истинско, добро.
Далеч е хубавото минало
и тъй е близко бъдещото зло.

Прогонвам го и съм доволна.
Но где да търся твойта диря.
Единствена следа е музиката,
душата-струна, на която нявга свирих.

Аз сторих невъзможните неща, но трябва още много знам това.

А смисъл има ли когато може би е вече свършено.
Един път каца птица бяла на ръката.
Защо, защо оставих всичко недовършено.
Отдавна вън ме чака самотата.

Но нека чака, няма да си дам.
Аз блянът в униформата ще искам.
До дето дишам тъй ще да е знам.
Дори когато нямам вече нищо.

Бях до него някога почти.
Изгубих го заради амбицията да съм нещо.
Сега го няма и на сън дори.
Как страшно е да видиш истината.
Колко е зловещо.

Сгреших, че търсих го в други.
Щастие дълго ще да нямам.
Аз го забравих даже.
Завинаги данък себе си ще давам.

Това бе грешка, а след нея втора, трета.
Господи те толкова много станаха, нали ?
Какво, че тръгнах в правилна пътека.
Днес късно е и за едно " прости ".

Аз блянът мой не можех да обичам.
Отдадох себе си на книги и мечти.
Това добре, в полза ми е, не отричам.
Но аз прочетох ги.
Какво остана - само да боли.

Пак връщам след мислите в реалността.
Вдигам слушалката след звъна телефонен..
Как малка е да е той вероятността.
Отново чувам сигналът монотонен.
Ирония.....до следващата грешка.
Дано сега си ти.........иначе не е човешко.

Къде е самотата ? Мен не ме е страх.
От чашата с горчивото и сладкото отпивам.
Какво, че ти си моят вечен грях.
Направих много зло, със спомена сега и аз загивам.

А мислите в главата ми напират.
Дочувам музика.Китара пак звучи.
Отмират нейде звуци в катедрала,
проблясват в нищо сините лъчи.

Да почне песен.
Думите не стигат.
Словата с музика се сляха.
О, боже що сме разделени.
Нали слова и музика нас ни събраха.

Но те не ни разделят.
Ний тъй избрахме.
Ще бъде всичко божия повеля.
Щастливи няма - това прозряхме.