автор: phifo

По дюните на мозъка един керван се люшка,
оазиса напуснал на детството, което
към слънцето се качва, по пясъка се спуска,
и стъпките повтарят писеца на сърцето.

Но бърза бедуинът и бялото намята.
Кога ще се усмихнем? Кога ще се докоснем?
Изтича, хора, пясъкът надолу, към земята,
през стария часовник на кухите ни кости!