19:00, 22.01.2006
София
Обичаш дъжда, знам.
Онзи поройния, който се просмуква чак до кожата ти и те кара да настръхваш.
Който студено се стича по лицето ти и нежно те гъделичка.
Който те обгръща в мократа си прегръдка и отказва да те пусне с часове.
Който бавно, но сигурно може да ти докара грип с висока температура и непоносима кашлица. Този дъжд обичаш.
Шума му, който неуспешно се опитва да заглуши гласа ти докато пееш любимата си песен с жълта чаша изстинало кафе в ръка.
Смелите капчици, които докосват кожата ти и се наслаждават жадно на аромата й докато топлината на тялото ти не ги погълне напълно. Целуват устните ти. Разхождат се по врата ти. Изследват всяко съвършено ъгълче под дрехите ти, докато не го научат наизуст.
Студената мокрота, която нахлува чак до сърцето ти, просмуква се в кръвта ти, движи се навсякъде и изморява съзнанието ти. Обичаш го. Дъжда, който си позволява да влиза в теб.
Когато си почиваш с крак на парапета.
Когато допушваш последната си цигара за деня.
Когато прегръщаш тишината, докато мислите ти крещят.
Когато някой безшумно се промъква до теб и нежно вплита пръсти в твоите. Прошепва в ухото ти нещо, което само миг по-рано ти е казал и което този път дъждът нахално ти отмъква. Протягаш сетивата си, за да си го върнеш, ала биваш измамена. И въпреки това го обичаш. Дъжда, който преобръща чувствата ти само с една своя целувка.
Който се крие в косата ти и подарява на черното й неустоим блясък.
Който дръзва да те има винаги, когато поиска.
Който отмива съня от очите ти и танцува с теб до изтощение. А след това натежава върху клепачите ти и заспивате заедно.
Този дъжд. Поройният.
Който целувам всеки път щом ми липсваш.