На Марина
Казвам се Шад. И съм на единайсет. Живея…всъщност не е важно къде. Нямам представа как ще е когато порасна, но до момента съм се убедил в едно - няма нищо по-трудно от това да докажеш на някой възрастен, че не е необходимо да си на двайсет, трийсет и отгоре, за да разбираш света около себе си, да се наслаждаваш на танца на листата или на полета на птиците. Или пък, за да четеш дебелите книги на някой Нобелов лауреат, да имаш собствено мнение относно горещите теми, заливащи ни всяка вечер от телевизора или дори да се влюбиш. Всеки, който забележи доволната ми усмивка да се подава над огромната енциклопедия за Световния океан или над граматиката на персийския език, с която напоследък се приспивам, остава запленен от рядко срещаната комбинация на детска безгрижност и многогодишна мъдрост. Рядко срещана според общоприетото схващане, разбира се. Не и според мен. Но на мен за съжаление не ми обръщат внимание когато се заема да им обяснявам, че всъщност тази комбинация я притежава всяко дете, а оттам и всеки възрастен само че може би в обратен ред.
Явно в моя живот необходимостта от мъдрост се е зародила още в люлката, защото както мама обича да ми разказва, не съм заспивал преди да ми бъдат прочетени най-малко две средно дебели и две не чак толкова дебели книжки от бебешката библиотека в стаята ми. Сами се досещате колко често са се налагали драстични обновления на въпросната библиотека. В един момент след като видимо съм научил наизуст дори разположението на книжките по лавиците на стените и недоволното ми отегчение е огласяло целия квартал, родителите ми са били принудени да ме запознаят и с всеобхватното творчество, предназначено за възрастни. Тогава съм бил на не повече от три. Слава Богу, че хората пишат на толкова различни езици и често произведенията им остават непреведени, защото в противен случай днес щеше да ми се наложи сам да пиша нещо, след което и сам да се чета. А това със сигурност ще се въздържа да определя като интересно.
Да, наистина чета много. И всичко. Засега съм ограничен от владеенето само на четири езика, но скоро ще поработя и върху това. От известно време обработвам мама да ме запише на курса по персийски език в училище. Тъй като обработването се състои в доста настойчиво и успешно лазене по нервите й от моя страна, най-вероятно скоро ще склони. И без друго сама си го е търсила, давайки ми персийско име без никаква видима причина. Всъщност, причините са две, но до тях трябва да стигна без нейна помощ. Някой ден когато порасна, както самата тя казва. А дотогава може поне да ме запише на онзи курс!
Сигурно си мислите, че аз съм дете, което никога не е било дете. Че никога не съм плувал в реката с приятелите си, никога не съм правил снежен човек с татко, никога не съм се бил заради несправедливо вкаран гол или пък, че никога не съм плакал от смях. Добре дошли сред масите. Всички мислят така и съответно всички грешат. Аз съм едно най-обикновено единайсетгодишно момче на име Шад.
Плувам откакто се помня, май според снимките в албумите ми, отпреди паметния миг на прохождането ми. Тук може би трябва да уточня, че съм стъпил на краката си малко по-късно от очакваното, така че не си мислете, че съм извършил кой знае какъв подвиг по отношение на плуването. Просто един ден, след предполагам сравнително скучно изследване на градината вкъщи, съм решил най-сетне да пренебрегна забраната на мама и тати да не се приближавам до големия син басейн, който не бил за непослушни бебета. Тези възрастни понякога имат уникалната способност да ме разсмиват до сълзи. Какво разбира едно пълзящо момченце от забрани, басейни или пък опасности?! Не знам дали и тогава не съм си задал същия въпрос, но факт е, че съм се озовал сред тонове прозрачна студена вода и след като никой не си направил труда да ме измъкне, съм бил принуден сам да се заема с това. Днес като се замисля, мога да сравня удоволствието от плуването с приятелите и гмуркането с мама само с книгите и с още няколко мои занимания, за които може даже да разкажа.
А по отношение на снежните човеци, май точно заради тях всяка година с нетърпение очаквам зимата. Би било твърде тривиално, ако кажа, че това е любимият ми сезон, защото тогава е Коледа, а и рожденият ми ден, няколко дни по-рано, защото тогава получавам най-много подаръци и ме изненадват по-често и от туптенето на сърцето ми или пък защото се превръщам в неимоверен център на вниманието и всички роднини буквално ме обсипват със задушаващи прегръдки и пресилени целувки. Затова няма да го казвам. И без това целогодишно съм център на вниманието без да полагам никакви усилия. А прегръдките и целувките не са ми по вкуса. Подаръци обичам да получавам без повод, а изненади предпочитам да правя сам. Благодарение на безкрайно богатото ми въображение, накрая се забавлявам дори повече от потърпевшите. Но снежните човеци - заради тях искам да остана дете цял живот. С родителите ми си имаме безгласно споразумение - мама рисува модел на бъдещия бял леден господин, тати набавя възможно най-необикновените и смешни материали и после заедно се заемаме със същинската работа. Миналата зима правихме ангел. От най-белия и пухкав сняг. С най-красивите и нежни очи, а крилата му - приличаха на огромни кристални сълзи. Добре, че успях да убедя непросветените ми родители, че ангелите са далеч по-изящни без дрехи. Иначе зимната ни мисия щеше да завърши безславно. Произведението ни живя цял месец преди нахалното слънце да го разтопи. Но аз бях доволен. Защото този ангел измъкна баща ми от забързаното му ежедневие и ми подари най-нежните и истински усмивки на мама. Ето заради това си заслужава да кажа, че зимата е любимият ми сезон.
Чудите се дали съм плакал от смях. Всяка година мама ми подарява по един разказ, който пише само за мен. Вече имам десет. И десет пъти съм плакал от смях. Нейните разкази са най-щастливите ми мигове, най-детските и най-сериозните. Тогава й задавам най-много въпроси и получавам най-мъдрите отговори. Но трябва да призная, че не се смея често. Или поне не видимо. Знам, че усмивката е най-красивото у всеки човек, но аз и без нея съм си доста чаровен. Не това е причината да не се усмихвам обаче. Просто забравям. Аз имам способността да усещам щастието си и винаги когато съм щастлив цялото ми съзнание се поглъща от това чувство. Усмихва се сърцето ми, душата ми също. И мисълта ми пропуска да подкани и устните да се включат. Странно е, да. Дори родителите ми не могат да го разберат, въпреки че познават всичко необикновено в мен. И пак ви казвам, съвсем обикновен съм.
Играя футбол, карам ски, яздя, ходя на училище, имам приятели. Вместо с плакати на коли, едната стена в стаята ми е покрита с какви ли не картини. Картини, които аз съм рисувал. Върху самата стена. Когато съм навършил една година, мама е боядисала ръчичките ми в зелено и ми е позволила да нашаря бялото както сметна за добре. Същинско произведение на изкуството. Доста експресионистично, дори бих казал с тенденции към сюрреалистично, защото в един момент човек изгубва дирята на бебешките пръстчета и се оплита в собствените си опити да намери някаква логика в движенията. Но важното е, че тази първа моя изява е поставила началото на много други, които успешно са запечатали терзанията ми, въпросите, щастливите мигове или просто трудна физична формула, която е трябвало да запомня.
Още нещо в стаята ми заслужава да бъде поне споменато. Става въпрос за една огромна карта на света. Мама я е купила в деня, в който е пристигнала тук, и оттогава отбелязва на нея всяко място, което е посетила - сама, с татко или с мен. Аз пък отбелязвам къде сме се гмуркали заедно. Обещали сме си един ден да я покрием цялата със сини и зелени знаменца - сини за водата и зелени за сушата. В съседство с картата са снимките, които от известно време правя. Трудно е да бъдат описани с няколко думи и все пак - запечатват красота. Обичам да снимам нападалите листа в гората или пък клоните на дърветата, протягащи се да докоснат слънцето. И морето снимам. А откакто се родиха сестричките ми, май фотоапаратът стои само в тяхната стая, винаги в готовност да открадне някоя сладка бебешка усмивка. Миналата седмица направих първия си (доста неуспешен, трябва да призная) опит за колаж. На огромно бяло платно залепих много снимки, показващи какво правят двете принцеси на къщата по цял ден - спят, ядат и се смеят. Колкото и неуспешен да е, сега е окачен в хола и дори мога да кажа, че се гордея с него. Ако трябва да го озаглавя по някакъв начин, най-вероятно бих избрал една единствена дума - щастие. Няма нищо по-хубаво от това да видиш как две бебета се смеят докато родителите им ги гъделичкат по коремчетата или артистично им разказват приказката за палавото момченце, с която и мен са ме приспивали преди толкова много години.
Да, може би наистина обръщам малко по-различно внимание на нещата, които ме заобикалят, от което и да е друго дете, но това явно се дължи на факта, че съм син на майка ми. А тя възприема света по възможно най-неземния начин, който човек може да си представи. Много пъти съм заспивал с нея и татко под открито небе в очакване на поредния метеоритен дъжд. Въпреки физичните обяснения на явленията, за които чета винаги когато в главата ми светне въпрос от сорта на „Защо облаците в Северна Европа не са като тези в Южна Европа", въображението ми доста се вдъхновява ако трябва да дам име на бялата консистенция, носеща се мързеливо някъде високо над мен. След като родителите ми се измориха да помнят названията на звездите, мъглявините и новооткритите планети, за които непрекъснато ги питах, бяха принудени да ми осигурят голяма част от наличната литература по темите. Сега съм горд собственик на немалък брой многотомни енциклопедии и три астрономически карти, на които се опитвам да намеря място в и без това претъпканата ми стая.
Това съм аз, събран в няколко думи. Но защо изобщо започнах да ви разказвам за себе си. Преди около година, малко преди да направим снежния ангел в градината вкъщи, аз се влюбих. И за първи път светът ми се преобърна, защото за първи път нямаше къде да прочета за това, което ми се случи. Опитах се да съставя диагноза на състоянието си, но симптомите не се вписваха в нито един учебник по медицина. След дълъг и доста сериозен разговор с мама, оставих нещата просто да ми се случват. Да ме разсмиват. Да ме разплакват. Да ме променят. И да ме превърнат от най-обикновения десетгодишен Шад в най-необикновено обичащото момче.
Сблъсках се с нея в гората. Един ден както винаги след училище, отидох да се разходя сред високите дървета в близост до къщата ни. Все още не беше паднал първия сняг, но златните листа по земята вече бяха в плен на скрежа. Слънцето се отразяваше в тях сякаш някой бе разпръснал милиони диамантчета и глупаво бе забравил да си ги събере. Както обикновено събух обувките си, абстрахирайки се от студа, вятъра и озадачените погледи на възрастните двойки по пейките. С мама винаги правим така - обичаме тревата и листата да ни гъделичкат докато вървим. Аз си имам едно любимо местенце в този парк и разбира се, се насочих натам. Първо ще се опитам да ви го опиша, макар че едва ли ще ми стигнат думи, и след това ще се върна към и без това жестоко избутваната на заден план най-важна тема на разказа ми, а именно Тя.
Има един момент от разходката по алеите, който уеднаквява всички хора. Поне такива са моите наблюдения. Обикновено, когато стигнат сплетените в непроходима бариера клони, храсти и всевъзможни треви, те се отказват да продължат напред, убедени, че това е краят на парка. Но как може да си убеден в нещо, което не виждаш и което не си изследвал сам? През живота си, сравнително кратък според някои, но не и според мен, съм стигнал до доста сериозното заключение, че понякога зад най-високите и здрави стени се крие най-ценното съкровище. Пазено само от неувереността на хората. И за да стигнеш до него, просто не бива да се предаваш. Не бива да обръщаш гръб или пък да коленичиш пред само видимо непреодолимата бариера. Рано или късно се намира ключ за нея. Винаги. Така направих и аз, когато за първи път се озовах пред зелената стена. Не помня колко голям съм бил. Може би не много, защото никак не ми беше трудно да се провра през широкия колкото хоботчето на малко слонче тунел, за чието съществуване разбрах само благодарение на няколко слънчеви лъчи, решили точно в този момент да си правят сутрешната разходка. Повярвайте ми, всичките драскотини, ожулвания и дори наказанието на мама си заслужаваха. Защото тази стена скриваше или по-точно разкри пред мен най-красивото и неземно място, на което някога съм бил. А аз съм бил къде ли не. Едва ли тогава съкровището ми е направило кой знае какво впечатление и не вярвам да съм си дал сметка къде точно съм попаднал, но приключението беше запечатано завинаги на стената в стаята ми с възможно най-топлите и весели цветове. Поляна, простираща се докъдето стига един мравчи поглед, когато мравката успешно се изкачи до върха на някоя по-стабилна тревичка. И огромно дърво, точно в средата. Спомням си, че не ми се стори много голямо. Може би защото очите ми изобщо не бяха в състояние да го обгърнат цялото. Сега, когато погледна към най-високия клон, съзнателно отскачам назад заради невероятната височина, която се изпречва пред мен. Мислите си, какво чак толкова особено има в това място. Хилядите листа, които непрекъснато танцуват наоколо. Морско зелени през пролетта и лятото и слънчево златни през есента. Сякаш дървото никога не се изморява да ражда нови и нови листа, а те пък никога не спират да хвърчат свободни във всевъзможни посоки. И най-странното е, че непроходимата стена доста успешно не пуска немирния вятър сред тази красота. Опитвал съм се стотици пъти да си обясня танца или необикновеното движение на въздуха тук, но в крайна сметка винаги забравям до какво заключение съм стигнал. Има и още нещо - без значение дали температурата е под или над нулата, дали слънцето си играе с листата или небето плаче, задето не може да достигне земята, на това място, на моето място винаги има мъгла. Почти прозрачна и със странен цвят, който и до днес не мога да получа каквито и бои да смесвам. Всеки път щом се сгуша сред тази мъгла, опрял гръб на студената кора на дървото, сякаш нещо ме прегръща и ме откъсва от целия свят. Затова най-много обичам да чета тук. Толкова е спокойно, че мога да чуя тишината.
Онзи ден след училище пак дойдох, за да бъда прегърнат и я видях. Нахална и самоуверена. Беше легнала по корем, видимо погълната от интересна книга. Не усети присъствието ми или поне не го показа. Не можех да сваля очи от нея, колкото и ядосан да бях. Косата й, гарваново черна и съвършено права, се спускаше чак до кръста. Две златни листенца се бяха оплели безпомощно, но дори не правеха опит да се отскубнат. Беше боса. А аз смятах, че само двамата с мама сме горди притежатели на тази странност.
Не знам колко дълго съм стоял неподвижен, но в един момент мускулите ми възроптаха и несъзнателно подскочих. Листата ме издадоха. Но Тя не трепна. Сякаш цяла сутрин бе чакала само мен. Бавно изви глава и ме прониза. Познавах тези очи. Златното на искрите им. Познавах цветовете, изражението. Но от къде?!
„Нямаш право да си тук!" Докато изписвах непоколебимо тези думи в кафявото на собствения си поглед, ги прочетох в нейния. Бе готова да се защитава, но не зае отбранителна позиция, както правят съучениците ми, когато се карат за нещо. Стана от мястото си и тръгна към мен. Никога няма да забравя колко силно впечатление ми направи походката й. Всеки път щом докоснеше меката есенна покривка на поляната, се оттласкваше нагоре, все едно решена да полети. Приближи се толкова, че носовете ни почти се докоснаха и вместо да ми каже името си, предизвикателно вдигна книгата, която държеше и ме попита дали съм я чел. Аз още по-предизвикателно погледнах заглавието и доволно се засмях. Беше свързана с Теория на вероятностите, а аз нямам равен в тази област…или поне така си мислех до момента, в който Тя не реши да ме запознае с разсъжденията си по темата. Спорихме доста, защото никой не бе готов да се признае за победен. А и никой не бе съгласен с доводите на другия. Докато слушах разпалените й аргументации в полза на Айнщайн, не спирах да се питам къде съм виждал тези очи. Бяха толкова различни. Несъществуващ цвят. Среща на много светла охра, бледо жълто, оградено от наситени тъмни линии и може би от време на време най-обикновено кафяво, но само когато слънцето не се отразяваше в тях. Много малки на фона на огромните черни мигли. И невероятно решителни. Топли и гъделичкащи с пламъчетата си. Омагьосваха така, че всеки път щом исках да сведа глава, сигналите, които мозъкът ми изпращаше изобщо не стигаха до крайната цел. И очите ми оставаха приковани в нейните.
Оказа се, че преди две седмици се е преместила тук с родителите си. И че след по-малко от година ще си тръгне. Не знам защо, но тогава ми се прииска да остане завинаги, а дори не знаех името й. Исках да я прегърна и да не я пускам. Бях й невероятно ядосан, защото се бе разположила сред моята мъгла, бе минала през моя тунел, гонеше листата, с които аз играех. Вероятно и Тя ме възприемаше по същия начин. Като натрапник. Но натрапник, който знаеше всичко за Теорията на вероятностите. Който достойно спореше с нея. Който се опитваше да я открие само в погледа й.
Докато погълната ми разказваше за конференциите, на които майка й трябваше да присъства през следващите няколко месеца, внезапно вдигна глава и ме попита за името ми. Шад. Засмях се, готов да й разкажа откъде идва и какво означава. Но Тя неочаквано ме изпревари. „Отива ти." Каза, че за първи път среща момче, което не говори персийски и въпреки това носи персийско име. Беше й любопитно защо съм кръстен така, след като никой от семейството ми няма нищо общо нито с езика, нито със страната. Добре дошла в отбора. Аз търся отговор на този въпрос откакто изобщо мога да задавам въпроси. А защо Тя говореше персийски толкова перфектно? Отговорът й сякаш събуди нещо в главата ми. Бях почти убеден къде съм срещал очите й.
Прибрах се вкъщи по-щастлив от всякога. Подарих целувка на мама и без да я удостоя с нито дума, се качих в библиотеката. Извадих всичките й албуми със снимки и в един от тях ги видях. Очите на момичето, в което бях влюбен. Също толкова поглъщащи. Събрали в себе си огъня на слънцето и блясъка на златото. Щастливи. И самоуверени. Слязох долу, показах снимката и всичко, което казах беше: „Днес се запознах с дъщеря й. И ще я обичам цял живот." Никога няма да забравя погледа на мама в този момент. Най-усмихнатия и разбиращ поглед, с който ме е дарявала някога. Целуна ме по челото, прегърна ме и нежно прошепна в ухото ми: „Значи много скоро ще разбереш какво се крие зад името ти."
Оттогава се откривахме взаимно всеки ден. Тя ми четеше на глас и винаги държеше да знае какво мисля за прочетеното, дори когато на мен не ми идваше нищо наум и исках единствено да се наслаждавам на гласа й. Така и не свикнах със смеха й. Винаги се стрясках. Сигурно и хората, разхождащи се в парка, са се плашили. Не знам откъде намираше толкова глас и енергия, но когато се смееше, сякаш всяка част от тялото й взимаше участие. Шегувах се, че скоро ще съм с две спукани тъпанчета, но Тя винаги ми се сърдеше. Затова предпочетох просто да се смея заедно с нея. Обожавах пръстите й. Докато си почивахме след някоя изморителна игра, обикновено със задължителното участие на мозъка, я хващах за ръка. Но Тя никак не се радваше когато й се налагаше да стои на едно място. И ми се ядосваше искрено, обвинявайки ме, че я принуждавам да не се движи.
През зимата изчезна за известно време. Без да каже къде отива. Когато се върна ми обясни, че не е длъжна да споделя каквото и да било с мен, освен ако не чувства необходимост да го направи. След като дискутирахме по темата достатъчно дълго, че да се разплачем от смях, все пак ми разказа, че прекарала невероятна седмица с майка си. Аз я запознах с традицията за снежните човеци, с която се гордея, и й предложих да се включи този път. Не. Снегът бил, за да се карат ски. С това въпросът беше изчерпан и дори не си позволих да отворя отново дума за евентуалното й участие в тазгодишния ангелски проект.
През пролетта най-после се запознах с родителите й. Майка й носеше най-морското име, което бях чувал, а баща й пък знаеше неща за океана, които никъде не бях чел. Тя приличаше удивително много и на двамата. Имаше неговата усмивка и безспорно нейните очи - но това ми беше ясно още от първия ден, в който я срещнах.
Растяхме заедно, смеехме се заедно. Карахме се от сърце, но никога не се наранихме. Всеки ден й подарявах себе си. Мъглата в парка научи наизуст книгите, които неизменно ни придружаваха, и запечата най-хубавите ни мигове. Вече не прегръщаше само мен, а двама ни. Бях щастлив. Един ден си дадох сметка, че освен сърцето и душата ми, устните ми също се усмихваха. Какво по-нормално от това. Нали ви казвах, че съм едно напълно обикновено момче, на име Шад.
На стената в стаята ми се появиха две слънчеви очи и дори успях да нарисувам прегръдка. Така както я усещах и така, както Тя ми я подаряваше. И все пак цветовете, които използвах, бяха просто бледо копие на тези, които изпълваха детството и обичта ни. Тя ме променяше, помагайки ми да се вгледам в себе си. Станахме приятели. Липсвахме си дори когато бяхме заедно. Разказваше ми за персийския. Обясняваше ми особеностите и никак не обичаше да й задавам един и същи въпрос по два пъти. Твърдеше, че ако не разбера нещо веднага значи никога няма да съм в състояние да науча този език. Беше немислимо уверена в знанията си и понякога споровете ни не се решаваха с месеци. Обожавах да я предизвиквам. Пламъкът в очите й се разливаше като шоколад по вените ми. Усещах, че мога да я хвана за ръка и да преминем заедно през тунели, далеч по-тесни от хоботчето на малко слонче. Радвах се всеки път, когато на лицето й грейваше усмивка. Беше щастлива. Аз също. Безгрижните деца в нас пораснаха вплели ръце един в друг.
***
В началото на есента един град ми я отне. Бях забравил, че щеше да си тръгне. Завинаги. Времето се погрижи да ми го припомни. Ден преди да излети, Тя ме хвана за ръка, придърпа ме към себе си и ми прошепна: „Когато си се родил, майка ти ти е дала най-красивата благословия. Името ти означава щастлив. Помни това дори когато плачеш!" Целуна ме и никога повече не я видях.
Седмица по-късно получих първото й писмо. Всяка нейна дума бе оцветена с усмивки. Чувстваше се добре. В онзи далечен северен град, облечен в синя светлина. Разказваше ми за въздуха там. С такава страст, че почти можех да го усетя около себе си. Четях я и сякаш я докосвах. Липсваше ми, но не бях тъжен. Делеше ни цял свят, а я усещах до себе си. Дадох си сметка, че нищо и никой не може да ми я отнеме. Бяхме се открили на моето любимо място, сред танца на златните листа. Пораснахме заедно и се обичахме. Завинаги. Навсякъде.
Днес чакам поредното й писмо. И докато го чакам, пиша моето. С усмивка. Пиша й за двете принцеси на къщата. За снимките по стената в стаята ми. За новите астрономически карти, които се чудя къде да оставя. За курса по персийски, на който мама рано или късно ще склони да ме запише, защото разбирам всичко, написано в граматиката само след първото четене. А това означава, че ще мога да науча езика. За двете причини, поради които се казвам Шад. Защото съм щастлив. И защото мама е била щастлива, когато съм се родил. За невероятните очи в албума. И за още по-невероятните очи в мислите ми. За синята светлина, която никога не съм виждал, но на която благородно завиждам, задето прегръща Нея. Пиша за живота на най-необикновено обичащото момче. За моя живот.
***
Казвам се Шад. И съм…всъщност не е важно на колко години съм. Живея в Тромсьо. С Нея. Жената, която обичам от онзи паметен ден, в който за първи път я видях да лежи сред златните листа в парка. Докато пиша това, Тя спи до мен. Чувам само лекото й дишане, като на ангел, снежния ангел от детството ми. Виждам само лицето и косата й. Милвани от най-тромското синьо, което човек дори не е в състояние да си представи…