автор: Tsveti

И ... винаги така е било...
И ... ще бъде...

Имало едно време едно толкова красиво момче, че песента на славея секвала безпомощна, щом го зърнел ... вятърът се стъписвал и замирал засрамен между тънките листенца ... слънцето протягало ръце с едничката надежда да докосне немирните къдрици...
И погрешно историята смята, че боговете го наказали.
Просто ... реката си го взела един ден, а като спомен от него ни оставила едно прекрасно цвете.
Злите езици твърдят, че момчето нямало душа, възможно е. Твърде възможно даже... ама днеска някой да знае имената на тия завистници, пък макар и до един с възвишени души...
А реката и днес си бълбука - бистра и хладна, невъзмутима...
Само че е доста по-малка сега - прилича на поточе по-скоро.
Обаче си е същата река - оттогава е останал облия камък, на който жените перат чергите - стъпили здраво на дъното, със запретнати на кръста поли, а краката им - червени, настръхнали - първо натриват чергата със сапун, с пъргави, ритмични движения, после здраво бухат с бухалката, а сапунени мехури се пукат по жилавите селски ръце, по заоблените гърди, надничащи от блузите, по лъскавите мокри коси. А високият смях надвива равномерния ромол на реката, на притихналата вода, която като котка гальовно се отърква в босите крака.
Същата си е реката - все така си тече в три тесни ръкава, бързащи да се срещнат на приказка на големия камък, подхваща ги вятърът и ги запраща там - дето се бърчат и гневят като три клюкарки, говорейки една през друга и все недоволни, а после изведнъж се събират в едно и поема нов път реката - голяма и помъдряла, всезнаеща, към страшния дол…
Дали има истина в небивалиците дето се разправят от години за това място, тъй тихо, необезпокоявано от човешки крак, обградено от плътен пояс дървета от едната страна и високи скали от другата, а слънцето прежуря върху неподвижната вода и брега е обраснал в папур и висока трева, а малко по-нагоре диви нарциси протягат грациозни главички.
Вярно, така и не намериха тялото на пияния рибар, видян за последно да отива натам да гони въдицата си.
А за тях още се разказват легенди, като за някакви местни божества, и то толкова причудливи, че чак е съмнително дали наистина са съществували такива хора…
За неговото име никой не се сеща, а нейното се изговаря шепнешком, като въздишка и оттогава никой не е кръщавал детето си така… И изобщо, хората избягват да говорят за това, ама като почерпиш безделниците в хоремага, езиците се развързват и копнежите по чудната красота на Неда разгарят блясък в очите…
- Кръчмаркееееее, дай още по едно!
- Ееееееееххххххх, брате, та ти казвам, ни се е чувала, ни се е виждала такава красота ... Ееееееехххххх, като разпусне оная ми ти коса и като завърти глава, не коса, а змейове плющят с езици…
- Ееееееехххххх….Като те погледне с тия черни въглени, душицата ти пие…
- А усмивката ли…
Бе, братче, то не усмивка като усмивка бе, то огън ти пали отвътре, ще изгориш…
Престрашили се да я искат от няколко места, ама тя не давала и дума да се каже.
Обаче една нощ богат момък от съседното село с приятелите си я издебнал и откраднал като се прибирала вкъщи от хорото…
И оттука вече никой не е сигурен какво точно се е случило и един през друг се препират как обезумялата девойка хапала, драла и ритала, като унизено животно… и накрая трябвало да я вържат на коня като вързоп, чак тогава се укротила…
При страшния дол спрели да починат, да напоят конете вероятно, че пътят бил дълъг или може би … да отпразнуват победата… Тогава това било просто едно тихо и спокойно място на завет където често търговци опъвали палатките си за нощувка. Сигурно са запалили огън, щото в ранна пролет нощите са доста хладни, а и празник без огън има ли… може и вино да са пили, щото после сред овъглените трупове се търкаляли празни бутилки. Тогавашните дървета, ако е оцеляло нещо от тях след пожара, вероятно вече са изгнили, така че единствените живи свидетели са скалите и реката - същата река…
Как точно е станал пожара никой не знае, обаче едно е сигурно - всички били открити мъртви на сутринта, а по лицата им имало наистина дълбоки рани като от женски нокти.
Обаче тялото на Неда го нямало там…
И дълго претърсвали после речното дъно, но никой не открил и следа от нея, все едно че се била изпарила…
Все едно че … никога не я е имало…
Тук разказвачите почват умислено да цъкат и да се споглеждат, като че ли внезапно изтрезнели и изведнъж си спомнят, че преди да изчезне пияния рибар годеницата му избягала с друг, а той точно същата вечер разказвал в хоремага каква къща ще строи и как семейство ще гледа… А една млада учителка като не знаела нищо за местните суеверия, завела веднъж децата на това толкова тихо и спокойно място и те цял ден брали нарциси и кичели къдрокосите си главички. А тя седяла на едно високо издадено коренище и ги наблюдавала как лудеят, редяла букетчета и си мислела за любимия.
А реката все така си тече, а в страшния дол спира да почине. И не иска нищо да знае за нашите тревоги…
И в мечтите си младата жена видяла или и се сторило че вижда две чудно бели ръце да се подават от езерото, а после - мъж и жена, хванати за ръце се доближили до нея, но откъде дошли не видяла - усмихнати, бели, неземно красиви. Пошепнали нещо в ушите и, но тя нищо не разбрала. Само усетила как цялото и същество се изпълва от чувство на тържество и лекота…
После изчезнали така внезапно както се появили…
А като станала да събере децата открила в краката си тежка кована едновремешна гривна, която всички после разпознали като гривната на Неда…
Та хората наоколо вярват - магьосана е реката… Всекиму според душата…