Преди да ни приеме вечността
в необозримото пространство,
преди да помъдреем и едва
отворили небЕсния И тайник,
преди да сме извикали: Защо?
преди да оглупеем снобски
очакваме, че някъде едно
докосване ще има. Просто е.
Преди... Почти като на сън...
Проклетият ни ден се изповядва!
Снегът изгризва клоните навън,
обречени да са му вярни.
Преди. А стращното е утре.
Усмивките ни са метални.
И нежно, неизменно глупави
се търсим между дните, калните.
Симфония по слух написана
се гаври с остарялото пиано.
Несъстояние измислено
е кръст един за покаяние.
Как дланите- най-нежните антени-
ще търсят сАмеца в полето,
когато са мъртвило клетките,
създадени от битието?
Как можем да се влюбваме,
да търсим истината вприказки,
когато са ненужни думите
и се залъгваме с измислици?
Отчаяни, но все пак вярни сме
на болката, на времето, на дните си...
Какво ще стане, ако хляба ни
не е орисан от орисници?