автор: chocolate

Тази нощ остарях с няколко.
Изгълтах шепа транквиланти - за отделяне от действителността.
Напих се. Не до смърт, но достатъчно за катарзис.
Вкарах в леглото си един, дето го бройкам отдавна.
Изчуках го отчаяно.
В очите му не открих и капка благодарност - прие го като даденост.
Беше се съжалил над самотната ми душа.
А може и от съпричастност, не знам.
Искаше ми се да остане с мен до сутринта,
но нямаше как.
Почувствах се празна. Душата ми изплака -
така ми се искаше да поговоря с някого. Да изповядам самотата си.
Нещастно ми беше.
Светът зад стената ми беше блудкав и гаден.
Светът отсам, моят свят, го нямаше.
Беше като празна страница от дневник,
в който не е писано отдавна, почти забравен.

Годината зле я подкарах. Поредната.
Смачкани намерения. Убити надежди. Провали.
Безвъзвратни загуби. Пропиляни шансове.
Безпътни прибирания зад собствената си стена.
Разочаровани очаквания. Разклатени мостове.
Непоправени грешки и недовършени философии.
Временни приятелства. Уморени вечери. Страх...

Искам да избягам от тези нощи.
Да отворя прозореца и да догоня съдбата си.
Мисълта, че съм се предала възпира ръката ми.
Връща ме назад.
Не трябва така, с отчаяние.
Иначе трябва...