автор: vitsavia

Оттук отпътуваме, скитнико. Пътища много...
И кръстопътища свити в болезнен юмрук.
Закъснявам редовно за най-главното - за измамата,
че светът би ни върнал годините, но не науж.
Закъснявам, понеже съм ветрена, непокорна
и не бих му се дала без бой . Той е Другият свят -
настанен на топло, разнежен в дъха на Вселената
дето все ни догонва с презуличен бяг.
И настръхват след нас без луни градовете му,
закъсняват звезди, предстоят му ята...
Кратки облачни хрипове, зимни съмнения,
непристигащи гари и безименни връхчета тишина.
Оттук всички си тръгваме, скитнико - сиви и горди.
Календарът ни няма джобове и в светъл галоп
пак изпуска неволно с листата си малките хора.
Ще изхвърли и нас, пък дори и решени до смърт на живот...