автор: starec

И чашата с отровата ми стига
да знам, че ме почетоха с награда.
Животът на човек е като дига,
пропука ли се, бързо в ада пада.

Мъдрецът има странна орисия -
да бъде нужен, колкото излишен.
Главата му я искат на тепсия,
щом някой се приеме за всевишен.

Аз много думи в думите намерих,
които не посмях да изговоря,
защото те отварят други двери,
а нямам сили с богове да споря.

Децата учех и бащите техни
на всяка назована добродетел.
Но знанието много бързо вехне,
в зачатие с душа не си ли светел.

Пред чашата с отрова чак разбирам -
с измамен чар ламтежите ни мамят.
И ако можех още да избирам,
бих взел миг обич срещу стара памет.

Достойно е, достатъчно е даже
да имаш спомен, който топли още!
Душата ти да може да разкаже
в отвъдното за дивните ти нощи.

Прощавай ден! А ти, девойко млада,
повикай своя момък да пристига.
Един за друг бъдете си награда!
Наздраве!
Ето, чашата надигам...