автор: azz

Колко е дръзко
по горите от нерви в очите ми
стъпки шеметни
бавно препуска
тишината на твоето идване
като бялата дреха на въздуха
ми обгръща влудяващо искане
не, не чакам
съвсем съм се свързала
с топлината в кръвта ти
на листи
от дърво, запокитило слънцето
от петнайсет небета във мене
колко дълго е, колко е дръзко
да призная, че
вече приемам
да съм сянка
на някакво мигване
камертонена,
трепкаща,
плъпнала...
Безвъвратно
бездънно измислена
и във ласка смирново
облизваща
да ме вдъхваш, до дъно,
да палиш
тишината в очите ми кипнала
с десет пръста във шепа се свивам
и се сбъдвам пожарено,
сбъдвам се мъничка,
затрептяла по твоите длани
неистови