автор: Lego

"Ако се събудиш една сутрин и не видиш слънцето, това значи, че или си мъртъв, или ти си слънцето."


Натиснах пожълтелия напукан бутон на стената до асансьора, асансьора тръгна, скърцайки спря на етажа ми. Бях си изградил навика да отварям рязко вратата, да влизам в кабината а тя да се тряска зад мен. Трясъка кънтеше из целия вход, заради това всички съседи ме познаваха. Бяха свикнали, първите години постоянно ми крещяха, надвиквайки се с още кънтящата врата, но сега вече не си правеха труда да нервничат, изпитваха някакви респективни симпатии, че продължавам да го правя, поне така си мислех. Вратата се тресна зад мен, не чух никой да вика, може би защото бях в асансьора или защото минаваше полунощ, не знам. Стигнах първият етаж, видях през прозореца на асансьорната врата, че пред нея няма никой и я отворих рязко, излезнах бодро и последва трясъка. Чух, че се отваря вратата на един от апартаментите, но вече бях излязъл извън поле-зрението на местопрестъплението. Игнорирайки виковете на старата изкуфяла чистачка затворих вратата на входа внимателно зад гърба си, не знам защо не я третирах като асансьорната, отдавна си бях казал да престана с трясъците, но се сещах затова след като всичко закънти.
Пред входа ми имаше спряло такси. Шофьора беше запалил лампичката до сенника над него и разглеждаше някакви касови бележки, от време на време тропаше по таблото и се тюхкаше. Обикновено не се вглеждам, но бях подранил и седнах на стълбището пред вратата за да убия времето, нощта беше приятна. Бакшиша беше като програмиран, вглеждаше се в бележките, потропваше с пръсти по таблото и започваше да клати смахнато глава, това се повтаряше през няколко секунди последните петнадесетина минути. Беше ми интересно, кой ли ще се качи при този перко. Докато гледах с интерес чух, че вътре асансьорната врата се отвори и затвори, от входа се показа домоуправителя на блока. Обикновено в 12:30 слизаше за да се увери, че входната врата е затворена, на идея си нямах защо го прави, като след малко някой щеше да отключи и да остави отворено. Погледна ме странно, после погледна ключа в ръката си, поклати глава и си влезна без да затвори вратата.
Преди няколко седмици ми хрумна идеята, че изгрева на слънцето ще се вижда перфектно от покрива на шестнадесет етажния ми блок. Отидох да проверя каква е обстановката горе. На вратата висеше катинар. Имаше и бележка : " На покрива се излиза само чрез комисия, ключът е в домоуправителя на блока." Не разбрах какво се има в предвид под комисия, но реших да поискам ключа от домоуправителя, не му знаех името, още не му го знам. Разбрах, че живее на шестия етаж. Вратата на асансьора се тресна зад гърба ми, реших вече да залича този вреден навик. Но в случая ми помогна, след трясъка домоуправителя веднага излетя от апартамента, спести ми да звъня на всички врати и да питам за него. Разкрещя се, нещо от сорта , че той плащал на асансьорите техници, не обърнах внимание какво точно говори. След като му обясних, че стана без да искам и уважавам дейността му в кооперацията, преминах на въпроса. Казах му направо, че искам ключа от покрива, попита ме защо. Нямах време да измисля по добра причина и казах, че искам да гледам изгрева на слънцето от там. След като ме изслуша отвори широко очи, поклати глава и затвори вратата на влизане след него. Явно не беше ценител на красивите неща. А сега след като погледна ключа и поклати глава си помислих, че е разбрал кой беше счупил въпросният катинар след това.
Бях се загледал в бакшиша когато приятел-чето ми както винаги ми изкара акъла. Хобито му е да изкарва акълите на хората. И той беше подранил, седна до мен на стълбището и се загледахме в таксито. Сега не само наблюдавах из-перкалия шофьор но и коментирахме. След около десетина минути той смени репертоара си, по точно прибави нов елемент към него. Между потропването по таблото и странното махане с глава, сега побутваше с един пръст закаченият на огледалото ароматизатор борче. Ароматизатора не успяваше да спре да се клатушка и пак идваше негов ред. С приятел-чето стигнахме до извода , че това е най-точния бакшиш, цепеше секундата на две. Без да усетим стана два часа. Зад ъгъла на блока се разнесоха гласове. По леко психарския смях разбрах, че това са останалите приятел-чета Пристигнаха точно на време за да видят новия елемент в тазвечерната програма на бакшиша. Здрависахме се. Едното приятел-че, това с леко психарския смях, беше довело сестра си. Стори ми се симпатична в тъмното, сетих се за поговорката: " Ако искаш да видиш красотата на едно лице, трябва да го видиш на лунна светлина". Вдигнах поглед, луната бе решила да се крие зад облаците.
Окупирахме цялото последно стъпало на стълбището и се загледахме в поклащащото се такси, като при всяко бутване на ароматизатора се чуваше психарски смях до мен.
До заветната цел, изгрева, оставаха два часа. Бях гледал доста изгреви, но никога в града на покрива на един от най-високите блокове. Надавах се сутрешната мараня и градският смоок да не скрият слънцето.
Влезнахме във входа, вратата зееше. Явно домоуправителя не си върши работата както трябва, всъщност не знам каква му е работата, но така си мисля. Вратата на асансьора се затвори плавно, оператора не бях аз. Бяхме се сбутали в малката кутия. Аз бях до вратата без шанс да се обърна на зад и да видя лицето на момичето под светлината на крушката. Асансьора постепенно намали и спря, бутнах вратата с импулс, надявах се, че по това време пред нея няма да има никой. Зад гърба ми вратата се затвори плавно, чувствам се някак непълноценен когато става така. Таванската врата още не беше с нов катинар, явно домоуправителя въобще не си вършеше работата. На покрива бе някак тихо, катранения асфалт още излъчваше топлината на дневното слънце. Насядахме, всички мълчаха останали без думи, всъщност не беше нищо особено, но за столичния град беше направо приказно. Облаците се бяха разсеяли и луната блестеше. Обърнах се за да погледна момичето и тя ме погледна. Не знам кой беше измислил тези редове за луната, но ако не беше аз щях да го направя. Усмихнато се загледах в небето, не знам защо но сега звездите ми изглеждаха някак различни, вълшебни.
Беше тихо, никой не говореше, всички се взираха на горе замислено, или изобщо не мислеха, по скоро се наслаждаваха. Започна да се развиделява. Първите лъчи на слънцето се показаха в безкрая, а то след тях. Всичко се потопи в огнено червени оттенъци. Погледнах лицето до мен, не знам дали някой, някога е успявал до опише това, няма така силни думи.
Чрез този изгрев аз за пръв път видях слънцето.