автор: regulus

Вечер

Зениците последен път долавят светлина,
разгръщайки завесите на прага на нощта.
И - нож, издирващ вената на розов свински врат -
проблясва лъч през клоните на сив, далечен скат.
След миг, напипал пулса му, с уверена ръка
поръбва кротки облаци на залеза с кръвта.
Свидетели на този акт, в небето отстрани,
примигват бледо няколко изгряващи звезди.
Отдолу къщи пръснати говорят две по две,
приклекнали по склонове на речно дефиле.


Село

Стените поизлющени и килнати встрани
взаимно се подпират с гръб. На портата виси
стопанин със семейството си - странно общество,
скрепено нежно с кабъри. Прогнилото дърво
придържа техния живот все още пред света,
шумящ с дървета тихо, душещ с кучета. Скръбта
отдавна е отминала. Когато се стъмни
те с други като тях припомнят някогашни дни.
На ъгъла е църквата. Високият й зид
от някой сякаш пази я. На кулата тежи
камбана прашна без език. Гробовете мълчат.
Христос на всички е простил и всички тихо спят.
До нея - училището с престъпници-деца,
избягващи, затворени, затвора. Възрастта
единствена спасява ги. Учителят суров
чрез бой замества липсата на бащина любов,
която не разбира сам и няма да даде -
побой. Развод. Жена му днес е с малкото дете.
А тук не търсят в супата картоф или домат -
дарила е съпругата на някой дипломат
храната кондензирана, с надежда милостта
в живота им да прати с мир Небесният баща.
Завой. Площадът с кръчмата - прескачащо сърце,
избутващо по вените на спящото селце
вълни надежда. В неговите стъклени очи
потрепват старци, дремещи на чашка, в светлини
от мръсна гола крушка. Зле варосана стена
показва лозунг, писан с кръв в безумни времена.
Тук заедно с приятелите вино пил преди,
минавам пътьом днес, но сам. И спомени добри
Събуждам в мен... На запад, в мрак, лежаща на страна,
достигам в сън застинала, мъглива планина.


Гора

Навътре сред дърветата зелени светлини
разливат се - далече от човешките тълпи
дриядите пристъпят в танц. Под срязана луна
сред клоните процеждат се забулени лица.
Ръцете им преплитат се, протягат се встрани,
в едва забележим поклон сънуващи треви
привеждат се под допира на тънките нозе.
Сред туники ефирни в полет блясват колене,
оголва се изящен гръб, полуприкрита гръд -
развяват се воалите. Но никой не свенят
танцуващи телата им - спят хорските очи
измъчен сън. И аз, човек, отдръпвам се встрани.
Запяват. През гората ме настига песента,
по сладка от нирвана и по-нежна от жена.
По пътя си дочувам я сред всеки нощен шум,
разхлабващ нежно възлите на смъртния ми ум
с безсмъртни пръсти. В гърчове умира, белобрад,
страхът, заключен в гените. През времето назад
отново търся Майката и с подлите очи
почти виновно гледам я... В зелените поли
тя с обич приласкава ме, люлее ме в нощта
и всеки лист целувка е, и всеки клон - ръка,
и всеки вятър - приказка за някой непознат,
молитва всяка дума е, и всеки дишащ - брат!
Прощаващо обгръща ме мастилена гора -
нали обичат майките и лошите деца!..


Път

По сипея достигам стар, асфалтов, мазен път.
Ругаейки, камиони в дим едва вървят, на гръб
с товарите си всякакви за всякакви места...
Над прохода Зората обещава светлина.
Днес пак ще бъда сресан, пак ще бъда политик,
пред нечие нещастие поцъквайки с език.
Отгоре ще ме бият, ала аз ще съм добре
и някой ще излъжа пак. Днес някой ще умре
от думи, от мълчание - нали е все едно!
Днес долните ще мачкам - черно, жилаво месо
на тигрите ще хвърля от торбата за боклук.
Пак някой ще обичам днес и ще намразя друг.
Вън сенки ще вървят след мен. И в тих, среднощен час,
безумна съвест ще крещи... Но глух ще бъда аз.


Майка

С усмивка майката търпи жестоките деца -
зъбати, хищни бебета, разкъсващи гръдта -
лицето й да режат и продават на парче,
да сплитат в мрежи с пътища безбройни градове,
растящи като струпеи по нейната снага;
да късат дробовете й, от сиви небеса
очите й да ръсят с мъка кисели сълзи...
А болните деца да вирят празните глави,
по-малките да мъчат и изтребват, на шега,
понеже "неми са", "без ум", на четири крака!
Да страдат и самите те по начин най-жесток,
защото са разумни и подобни са на Бог!
А би могла и Майка ни, по пътя си напред -
момиче нерешително в дискретен кабинет -
да заличи в утробата човешкия терор
с всестранен, всепомитащ, облекчителен аборт!

Но някак си, през болката, прощава и сега -
нали обичат майките и болните деца!..