автор: peri_pathetic

Само писък през отворения прозорец на автобуса.
Това остана от котката, която опита
да пресече булеварда в час пик.
Всъщност това е песимистичната версия
за съдбата й.
Но гледайки каменните лица на моите спътници,
ме обзема надежда, че това не е равнодушие,
а подсъзнателна вяра в прераждането.
Тук е моментът за дълбоката символика
на непреходното,
(конният ни народ, натъпкан във автобусите,
пак пътува към Европа
и размахва на върха на своите копия
далекоизточната си прафилософия
право в лицето на опасността,
която го дебне зад ъгъла)
но това не е по силите на човек,
чийто поток на съзнанието е по-плитък от улична локва.
Да, утре по същото време няма да помня смъртта,
не само защото не съм прочут римлянин,
и май всичко е заради несправедливостта
спрямо жертвите на бубонната чума
от филма по бившата втора програма,
които не дочакаха групата американски учени
да спаси човечеството с ваксина от зелени домати,
и освен мизерни хонорари
получиха за награда и малки букви във финалните надписи.
Да, май това е причината да превърна
предсмъртния писък на котката
в малки букви в очите на неколцината ми читатели.
И никакви намеци за мимолетността на живота,
който продължава уверено към своя финал, конец и край
по всички пътни и кръвни артерии.