Дори за твойта зима закъснях.
Скроили са кожуха ти без мене.
По устните ми още лепне страх -
проклятие над всички неродени.
Когато сам си носел своя кръст -
прабаба ми е била още жива.
Животът ми показва среден пръст -
жесток във свойта свята справедливост.
Настигната от мъжкия ти мрак -
във ъгъла на зимата се смествам.
Дори не дишам! - за да чувам как
виелици редят любовни песни.
На зимата последният въпрос
не е въпрос на чест, ами - на нежност.
И пътьом щипнал дръзкия ми нос -
в безсмъртните й снегове изчезваш...