автор: El_diva

На майка ми!

Ти си моята майка и страшно много ме обичаш. Предчувстваш и знаеш, че един ден аз ще тръгна по свой път, без дори да погледна назад. Боли те, когато осъзнаваш, че остарявайки, аз ще те забравя.
Ще забравя за теб, отгледала ме с всичката любов на света. Ти не искаш да си болна и стара и в моя тежест. Не би искала да ми пречиш да вървя напред. Да, знаеш, че скоро в живота ми ще се появи мъж-приятел и аз ще тръгна след него, забравила за теб. Молиш се той да ме обича поне с една хилядна или дори с една милионна от твоето майчино сърце. Мислиш си как би се грижила за мен, ако той ме нарани и после аз, с подкосени криле се върна при теб. Да търся сигурност и закрила в майчиното ти сърце. Защото знам, за теб ще съм винаги твоето малко момиченце. Защото знам, че ти винаги ще искаш да се грижиш за мен. "Децата са егоисти" - казваш ми, вярвам ти. Ти не ми се сърдиш, когато вървя по своя напускащ те път. Ти ме разбираш, защото (признаваш ли си?) си била същата. Светът няма да се промени и с вековете напред. Децата ще бягат от своите предано обичащи ги родители. Ще тръгват да търсят любовта къде ли не. Ще се чувстват самотни и изоставени. Знам, някои от тях ще станат пияници. Ще има ли на кого да му пука за тях? Децата винаги ще бъдат малки и неопитни за своите родители. И грешките им ще се прощават, защото те са просто "деца". После знам - и аз ще порасна. Ще литна нагоре да търся нови светове. Ще тичам да влея водите си с тези на тълпата от осъзнали се вече пораснали същества. Ще стана и аз един ден майка. Част от мен ще се отдели в някое малко същество. Ще го обичам безумно лудо и с горчивина ще броя дните, които му остават да порасне и да ме изостави. "Децата са предатели" - може би тогава напълно ще те разбирам. И ще виждам как то, моето дете, се крие от мен, когато израства. Как неосъзнато, а после целенасочено явно пред мен придобива свои скъпоценни тайни. И с жестока усмивка ме гони, когато искам да отида до него. Мислех си - кое е по-жестоко? Да бъде момиче и да ме изостави заради мъж? Или може би момче, за да ме замени с друга жена. Мислех си - от кое по-малко ще ме боли? Няма значение. Знам, ще бъда като болна. Когато го виждам как то бяга от мен и крие очите си, когато расте. И ти, мила майчице, ме обичаш. Аз вярвам в това искрено и затова неутешимо ме боли. Но такъв е животът. Ти знаеш, ще бъдеш нещастна, ако остана завинаги с теб. Ако остана - ти ще ме видиш - как бавно изтлява желанието ми и аз да си имам дете. Ще виждаш как се съсипвам и разглезвам. Как оставам като безцелна вещ. Защото тялото ми е създадено да се преражда. Да продължава живота на този свят с даване на частичка от моята плът. Знам, ще има възможност след време, те да бъдат изкуствено и хиляди. Но бихме ли ги обичали така истински, ако са толкова много? Ако не ни боли, когато ги раждаме? Ако не получим миговете на болката, когато вече напълно са се отделили от нас? Ще ни боли ли, когато порастват и ни напускат? Ще ни боли ли? А защо искаме да ни боли? За да бъдем истински майки? Или за да бъдем женствени? Не е ли в природата на жената въпреки всичко да оцелява на хиляди болки. Да носи плода в утробата си и да го пази от удари. Да вижда как децата й се разболяват и понякога умират в ръцете й. Така е, майче, аз те обичам. Знам, че ще те напусна. Но ще се опитам да не те забравя. Да не тръгна по мой път с хиляди пътеки и да загубя дирята на тази, която води към теб. Води към теб нишката на сърцето ми. Аз не ще те забравя. Ти ще си безпомощно стара и знам, ще ме чакаш някъде. В някоя малка къщурка с топли светещи прозорци. Ще броиш дните и ще се надяваш да дойда. Да вляза и да ти говоря за себе си. Ще се сетя ли да те попитам ти как си. Дали ти ще си здрава? Ако не си, ще искаш ли да ми кажеш и да ме разтревожиш? Ако не си - кажеш ми и ето аз изоставя всичко и дойда при теб - ти ще ме приемеш ли? Ще ми позволиш ли да влея пътеката на живота си отново в твоя живот? Да бъдем двете пак неразделно заедно, но този път аз да се грижа за теб. Да виждам как всеки ден по малко те губя и ти ме напускаш. Да виждам как ти се отдалечаваш от мен. Да знам, че ти и баща ми, сте били единствените безкористни хора, които бихте дали дори живота си за мен. Знам за това. И ти го знаеш. Не искаш да си ми в тежест нито за миг. Когато съм лоша - ти не ме наказваш. Защото знаеш, че ще ме боли адски много и ще ме накаже моето собствено обичано дете. Така е, майче, животът продължава. Стотици години ни е боляло да дадем част от своята плът. Но така сякаш се прераждаме и можем да го видим още в този земен свят.