автор: Laocoon

- Kазвам се Офелия!
- А, значи са те кръстили на тъпа путка……
Казах го, не крия. Бях ужасно пиян.
Струва ми се, че пиех от дни.
Така се запознахме.Странното е, че тя не се смути (оказа се, че също мрази името си и споделя мнението ми за героинята на Шекспир.).
Седна до мен, усмихна се и си поръча голяма водка, аз пиех същото. Говорихме цяла вечер, като някъде в средата на разговора започнах да губя основната нишка на разсъжденията й.
Това помня от първата ни "среща". На другия ден се събудих в нейната квартира, с ужасно главоболие и пълна дезориентация. Беше сряда и вече втора седмица не си помръдвах пръста да си намеря нова работа. Все отлагах с надеждата ( и увереността), че съдбата ми сама ще ме открие. От кухнята (предположих, че е кухнята от силния аромат на кафе, който идваше от тази посока) се чуваше гласа на Ралица Василева, която говореше нещо за ядрената програма на Иран. Погледнах часовника- 12.34.
Станах, облякох се и подобно на герой от глупава телевизионна реклама се насочих, почти инстинктивно, към приятния аромат на сутрин (нищо, че минаваше обед). Тя седеше до малката кръгла масичка отпиваше от кафето и прелистваше някакъв вестник, без особен интерес( молех се да не е 24 часа, мразя го).
- Здравей!- казах възможно най-непринудено.
Тя не ми отговори, просто се усмихна и побутна леко другата, пълна с черна течност, чаша.
Трябва да си призная, че имаше чаровна усмивка и държание на човек, който познава добре своите възможности и недостатъци. Хареса ми. Затова седнах до нея, прегърнах в шепи чашата и отпих .
Истинска наслада.
Обикновено, в подобни ситуации, гледах да се омета възможно най-бързо от лобното място на снощното ми финализирано ( обичах да го наричам така ) пиянство. Този път не го направих. Бях любопитен.
- Успя ли да се наспиш добре - подхвърлих, за да стопя нелепото, според мен, мълчание.
Не каза нищо, дори не се обърна. Отпи още веднъж, спря телевизора и започна да се смее. Какъв смях само. Искрен е глупава дума, детски- неточна, ангелски- не бих я използвал, търсех в съзнанието си някакъв спомен, аналог, нещо, което да имаше силата да оформи в дума този звук…………
Беше спряла и гледаше с недоумение моето учудване.
- Не успях дори да разбера името ти, затова ще те наричам, Ричард.
Преди да успея да кажа каквото и да било, тя се наведе плавно през масата и нежно прокара езика си по долната ми устна. Потреперих.
Всичко стана толкова бързо, че когато я видях, излизайки от учудването, да прелиства проклетия вестник, не бях сигурен дали това се е случило изобщо.
- Време е да си вървиш- все така загледана каза тя.
- Но…
- Не казвай нищо, просто тръгвай запиши си номера в тефтерчето до вратата и ако е писано може да се видим пак.
Прииска ми се да се противя, но усещах, че няма смисъл. Записах номера, а отдолу написах "Хамлет". Не се шегувам, така се казвам. Бяха ме кръстили на един мухльо. Мразeх името си.

Тя никога не се обади, а вече имам чувството, че пия от години.