автор: 0805

Така не бях мълчала още,
за да чуя песента
на най-безумното ми връщане
към заключено-отворена врата.

Почти усмихната ръка подаде
усмихнатото мое получакане.
Преди да се издигне, вече падаше,
изплаши се от мен, избяга ми.

Не простих на спомена и си отидох.
Не бива да се връщам често
към зеленото на свойто минало,
разхвърляно като безгрижно детство.

След години пак оттук ще мина,
в тишината ще се настаня удобно
и в най-истинската моя си картина
ще нарисувам чакането непокорно.

А в бягството ми сребърни камбани
ще леят тихо - рано е за рани, рано е за рани.....