автор: vladolubenov

Животът дари ме с красиви жени,-
неизмислени, цветни… обаче,
все чакам онази, в последните дни,
която над мен ще заплаче…

Ще приема последната доза морфин,
да забравя за болното тяло,
и тогава, през залеза розово-син,
тя ще дойде, облечена в бяло.

Ще погледне дали е системата в ред,
ще разроши ми с пръсти косата,
и ще каже: "Аз знам, ти си онзи поет,
толкоз нежно възпял красотата…"

Ще повярвам на тази надвесена гръд,
и на пръстите нежност събрали,
и ще знам, че готов съм да мина отвъд,
ако някой така ме пожали…

"Кажете, какво да напрая за Вас…" -
ще прошепне, преди да заплаче.
"Съблечи се, за миг да те видя в анфас!" -
ще прошепна, изгубен във здрача…

…И тъй копче, след копче, след копче в нощта,
ще разкрива тя своето тяло…
И тъй вкопчил се, вкопчил се в миг красота,
ще остана в живота изцяло!

И ще светят пак в синьо вън двете брези,
като в приказна нежна поема,
и преглътнал най-сладките женски сълзи,
ще изключа аз свойта система…