автор: Laocoon

В тази къща вече не можеше да се ходи нормално. Пода беше покрит с дребни стъкълца от счупените огледала. За да прекосиш стаята, трябваше много внимателно, като въжеиграч, да преценяваш стъпките си.
Но той отдавна спря да обръща внимание на това. Пресичаше от единия до другия край, сядаше и започваше бавно, почти ритуално, да маха блестящите трънчета, отваряйки малки рани, от които потичаше алена кръв с дъх на амоняк (или поне така му се струваше ). Счупи огледалата, защото не можеше вече да понася дългата си сплъстена коса и сърбящата брада и поради липса на прибори за бръснене и подстригване, разреши проблема като премахна целия си образ. Изтри се сякаш с гигантска гума, може би по тази причина не усещаше и болката от убожданията. Там в ъгъла, чакайки кръвта да спре за да мине пак, през морето от стъклен планктон, той си спомни за последния "нормален" ден, вън от доброволното заточение в собствената му къща, за слънцето и за онази съдбовна среща. Преди да закове прозорците, преди да залости вратите, да спре електричеството, телефона и много преди да счупи огледалата. Спомни си го така ясно, че можеше, да размести тогавашната действителност така, че да влезе в челните редици на майсторите кубисти. Не го направи, защото харесваше деня точно така, а и го беше страх да не се обърка в плетеницата на илюзорния образ, нейде дълбоко в мислите и мечтите. Беше решил до края на дните си, да се отдаде на изследване на децата вътре в него. Децата от миналото, бъдещето и настоящето, децата, които държеше като заложници в килера на аналитичния (помрачен, ще кажете вие ) ум. С колко време разполагаше, нямаше представа, отдавна спря да брои дните, които, така или иначе, не изгряваха в мрака на неговия дом. Трябваше му още малко, вече бе успял да издърпа първите бледи нишки на собственото му детство, но те едва стигаха да нахранят обонянието му, какво оставаше за другите сетива. А имаше още толкова много други деца. Стана и стъпвайки сигурно се понесе, в шум от мъниста.