автор: regulus

Край корпуса на странна сграда
очаквам те в желана утрин,
след дълга вечер, разпиляна,
изпълнена от чужди думи.

Налучкал грешната посока
на север хлабаво се взирам -
в гранита лъвове се гушат,
гризящи бронзови вериги.

Добрият вятър те довежда
и дясната ти длан ми дава.
Зад ъгъл и дърво ме скриваш
от късна зима и цигари.

Очите ни освободени
в рисуван свят прохождат смело -
мъгла попили, очилата
на маса розова се срещат.

Надничаме зад топли чаши.
Облизваме кафени устни.
Накъсаните тихи фрази
прилепяме с полуусмивки.

И често гледаме дървото,
крепящо френския прозорец
с отърсени от влажна зима
разперени, щастливи клони.

А много щях да ти разказвам...
Мълча и времето минава.
По пръстите си недостъпни
въртиш безукорни бижута.

Отново търсиш очилата -
през тях поне да ме запомниш...
Аз моите не ще да сложа,
дано добре да не те виждам! -

Така по-лесно ще си тръгна,
но моят път ще бъде труден,
в помитани от Аквилона
мизийски ледени полета...

Изтича времето за тайни.
Дланта ти втори път докосвам
и тя държи ме за секунда,
преди ненужно да затопли

металите на хладни порти...
Поискал вятъра за спътник,
витая в ледени пространства,
сред бутащи ме чужди хора.

От всички пътища еднакви
краката ми един избират.
И сам умело се залъгвам,
че той по-малко ни разделя...