автор: nikoi

Подарявам ти думи и облачни дни без да искам.
Аз отдавна мечтая за слънце и сини поляни.
Аз отдавна умея и мътни води да избистрям,
и земята Небе аз отдавна мечтая да стане.
Подарявам ти бели цветя и кора от дървета,
до които почивам през дългия път до дома.
Аз отдавна умея без пламък пред мен да си светя,
само с мисъл за теб. Аз отдавна пътувам сама.
Подарявам ти огън, да топлиш измръзнали с него.
Подарявам ти стълба към някаква друга луна.
Аз отдавна плача за ридаещи мисли заменям
и отдавна не чувам гласа ти да буди съня.
Подарявам ти залък тъй нужна за тебе надежда.
Подарявам ти глътка изплакана жива вода.
Аз отдавна не мога към теб със любов да поглеждам,
но те виждам с душата си тръпнеща. Виждам те, да.
Подарявам ти звуци от немите бели пустини,
през които по пътя си парещ преминах без страх.
Аз отдавна от себе си болката мога да пия,
може би затова чак след няколко дни ожаднях.
Подарявам ти камъче, спънах се в него на идване.
И лицето си в пепел така и до днес не измих.
Но така е добре. Тъкмо няма да можеш да видиш,
как след тебе усмивки и спомен за песен изтрих.
А отдавна лицето ми не е, каквото го помниш.
Аз отдавна се крия под пясък, и пепел, и прах.
И отдавна се чувствам без твоите длани бездомна.
Подарявам ти всичко, което по пътя събрах.
Аз отдавна се чудя, къде и защо води Пътят?
И дали ще се върна при тебе или у дома?
Гледам птиците в своите гнезда как мечтите ми мътят.
Аз отдавна мечтите си птици нарекох сама.
Подарявам ти своята минала песен и всичките други,
от които си взех топлина сред тъгата си - Зима,
Подарявам ти някакви тихи наглед теменуги,
във които ще чуеш ти моя копнеж да те има.
Подарявам ти своето време и своите стъпки.
Аз от този момент осъзнах някои малки неща.
Те разцъфнаха в мен като тъжни, предесенни пъпки -
аз ще бъда и вкъщи, и с теб, щом се спусне Нощта.