автор: nikoi

От крещящото тяло на лампата
се люлеят обесени кукли.
От очите им стъклени срам ме е,
изпокъсах им русите букли.
По земята търкаля се топката,
с цветовете на всички дъги.
Вземам сива игла и пробождам я,
и усмивките стават тъги.
На леглото ми - няколко кубчета.
Ще се стопля от техните пламъци.
Вече само от пясък се случва
да си правя измислени замъци.
И часовникът розов е спрял
от година на девет без двадесет.
Детство нямам. Остава печал...
И годините след осемнадесет...