автор: starec

Душата ми е дяволска, такава -
на паднал ангел грешната душа.
В молитвите си бог я споменава,
или поне с това я аз теша.

Че времето не стига отначало,
на чисто, както казват, да реди
минути и години, всички в бяло,
без сламчица, а камо ли греди.

Какво пък, тя поне е поживяла.
За лошо, за добро - такава все.
Не се оплака ни веднъж, че вяла
се влачи редом с уличното псе.

Така е! Даже и жените вкупом
си бяха нейни, никога на мен.
Аз трябваше да падна първо духом,
да гледам с поглед мрачен, вкаменен.

Но, Господи, очите ти остави,
а кой съм аз във грях да ги виня
затуй, че хубост минала ги дави?...
Насладата им как да забраня?

Наказваш ли и двамата наказвай!
Отдавна проумях го - орисия.
Но доживот все хубост ми показвай
и ме вземи с очи не я ли пия.