автор: sincerityg

Когато с Него решихме да не се виждаме повече, все едно някой ме халоса с нещо тежко по главата, толкова силно, че все още ми е трудно да се изправя и да продължа напред.
Много плаках. Толкова много, че по едно време имах чувство, че не са ми останали сълзи. Душата ми продължаваше да кърви, но очите ми бяха пресъхнали. Не мога да повярвам, че всичко свърши по този начин. Все се надявах, че ще стане така, както се случваше в мечтите ми. Той каза, че неговото заминаване ще ми помогне по-лесно да забравя. И аз това си мислех. Но не стана. Все още скърбя. Липсва ми. Толкова много. Все още го обичам. Даже повече от преди. Все още искам да съм с него. Да съм само негова. Да съм майката на неговите деца. Първите няколко дни след заминаването му, тайничко се надявах, че ще се върне внезапно и ще ми предложи брак, както аз направих. Но и тази надежда се изпари. Мина време, а той не се обажда. Нито пише. А все повтаряше колко много ме обича. Толкова лесно ли ме забрави?! Винаги съм си мечтала да срещна мъж, който да ми каже това, което аз мисля, да споделя чувствата, желанията ми... Е, срещнах го. Но и друга преди мен. Аз разбрах какво искам. Всичко. Казах му го. Той вече го знаеше. Но сам не знаеше какво да направи. Знаеше само, че не иска някоя да си тръгне наранена, но едновременно съзнаваше, че и двете сме. Стори ми се, че раздялата е най-правилното решение, за да не продължавам да се мъча. Но сега не мисля така. Страдам дори повече от преди. Липсва ми... толкова много. И все още искам да съм само негова. Да имам дете от него. Разстоянието не ме кара да забравя. Чувствата не си стегнаха куфара, заедно с Него, не заминаха. Те са тук, при мен, по-силни от всякога. Обичам те!