Все там, където крак човешки
не смее даже да припари
и свири вятърът с насмешка,
забъркал ледени отвари,
където зъзнат самодиви
дълбоко нейде в пещерите
и се проклинат с вопли диви,
че са на никой дъщерите...
Все там, къде е, сам не зная,
но чувам точно тези вопли
и сякаш времето ридае,
че то тече, а тях не топли.
Но там, в нестигнати простори,
незнайна хубавица чака
и през пространството говори,
така че вятърът заплака:
Къде си, мой насън видян и
ненамерен момък беден? -
отгледах си очи, пияни
от взиране до ден последен;
отчувах си ръце, с които
оттук дори ще те погаля,
но е сърцето ми присвито
от страх, че пак ще те пожаля.
Защото тегне зла магия,
за всички времена прокоба,
кръвта ти топла да изпия
и се венчая с теб,.. но в гроба.
Затуй нозете си отдадох
на ножа даже без да мигна,
на с тях до тялото ти младо
аз да не мога да достигна.
Затуй гръдта ми дивна съхне,
до нея ти не спрял със устни,
случаен гост да не въздъхне,
душата слаба щом го пусне.
Така девойката нарежда
и гали с думи, с тях и плаче,
а вятър ехото отвежда,
за момък млад очи вторачил.