автор: kali

Обковах сърцето с фалшиви надежди,
че ще забравя облика сакрален.
Но всяка нощ палех свещ пред
твоята икона в малкия храм,
където сега ветровете се гонеха.
Споменът възкръсваше кристален
и строеше своя неизбежен път.
Колко заслепена бях да
не прозра,че ти си истината
и моя опиат без,
който виждам само мрак...

И мислех си, че птица съм
свободна, но нямах дом,където
да се завръща блудната душа.
Отричах те и казвах, че те мразя,
но знаех че си моята съдба.
Слънцето изгряваше студено
залезът заспиваше в тъга
стъпките се ронеха самотни
по калния паваж приютил сенки.
Дълги дни -безжизнени нощи
хоризонти безкрайни подминаха
без да оставят следа.

Щом отново видях очите ти
страданието се стопи като мъгла.