автор: Marta

Връхлита винаги изневиделица
(тази разтропана лелица).
Нахлува в дневната с гръм и трясък,
(придружени с измамлив проблясък).
Наподобява цветно торнадо от :
1. Вълнено пончо с пискюли, даже в средата на юли.
2. Глас, който високо цвили и рита с копита стените.
3. Звънтеж на стотици камбанки, скрити в ресните.
4. Шумолене на бонбонени целофани, в джобовете и прибрани,
(ботушите и имат зверски шпори, с тях направо не се говори,
никога не съм ги виждала събути, но по характер са люти.)
Шапката и - тип каубойка, се кипри като девойка
и кокетно размахва опашка от умряла от неестествена смърт прерийна лисица,
(да не казвам - подходящо прегазена от лендроувър - без опашката - като пица).
Разполага се на дивана, качва краката си на нещастната масичка
и започва надълго да обяснява.
Забравих да добавя, че пристига(обикновено)
с дирижабъл, който паркира на моравата отпред
или скрива в хамбара - несъмнено - никой да не го бара.
Има ферма за отглеждане на понита в Аляска
(никой да не се стряска).
Понитата са бели, оцветяването им - вторично.
По желание на клиента, изрично,
могат да станат зелени на квадрати,
или жълти на цветя,
казвам ви - не леля е "тра-ла-ла",
а тези, които я обсипват с поръчки,
за тях само - пръчки.
Постоянно я занимават -
"-Може ли да доставите за рожденния ден на сина ми едно люляково пони?
Не иска вече колело и модни панталони... "
... Промърморвам си тихо,
леля да не чуе,
че реши ли да се събуе, тогава така ще замирише ужасно, че до пролетта не мога да проветря.
И си говоря още така -
"Абе, лелче, много си нахална!
Дигай си краката по масите у вас и стига си викала тука,
виж и в стената зейна пролука...
Роднини сме, хубаво, даже прекрасно...
но, я си хващай пътеките
Ясно...? "
(това, естестествено, не го казвам на глас, защото леля е люта и...
Има си хас)
...
Добре е поне,
че лудата ми леля от петък си тръгва внезапно,
оставила десетки бонбонени целофани по дивана.
До следващото нахлуване.
Последното беше лани.