автор: fightingone

"Вашите деца не са Ваши деца. Те са копнежът на живота по самия него!"
Халил Джубран


Тя разтваря две малки ръце и казва: "Мама е дошла! Мамо!" Следва необичайна прегръдка. Необичайно е две толкова малки ръце да те прегърнат. Едно толкова малко телце да се притисне до теб. Да се смеете заедно. Да вършите щуротии, да говорите на смешен език, да задавате въпроси без отговор и отговори без въпрос. Чудото се случва лесно, когато ръзтъркаш сънени очи и извикаш: "Слъ-ъ-ъ-ън-ч-о-о-о-о!". Слънчо винаги надниква от облака. Винаги. Вечер тъгувате без него. Вярвате, че утре, когато разтъркате сънени очи отново и го повикате, той ще се появи. Тъжни сте, когато навън вали. Нещата са лесни и постижими, и чудесни чуеш ли двете малки боси крачета да тупат по пода. Питаш се как си живял досега без тях. Без сълзите на двете очички-звездички. Без топлите мили ръчички. Без миризмата, ах, без уханната миризма на заспало дете. И без хиляда и едно: "Защо?". Как си живял?

Колко лесно губим връзка с чудесата, които ни обгръщат!