автор: thebigplucky

Разделям се с тъга със всеки миг.
Защото знам - ще ги забравя.
Дори и важните.
Те просто ще си отидат по-бавно,
благодарение на усилията да ги запечатам в паметта си по различни начини.
Писма, снимки, стихове в стари тетрадки.
Неустоимо е изкушението да ги запазя.
Да се разтворя в собственото си минало. И да остана там -
в най-красивите моменти, които съм имал
от тази измислица наречена живот.
Така и не разбрах истинският кой е.
Това, което улавях
между мен и хлъзгавата стена на действителността.
Изписаното в биографията ми.
Това, за което мечтаех и неистово се стремях.
Или тези мигове, които не искам да забравя, случайните.
Животът си отминава между другото. Нереално сякаш.
Като вълна повлякла ни нанякъде.
Спомените - жалките остатъци от разбитите ни кораби,
търкалят се полузаровени в пясъка на забравен залив.
Ние - доплували уморени до някой бряг,
ровим ги с надежда и с треперещите ръце -
някой да ни влезе в работа.
Да ни спаси от обхващащото ни отчаяние,
че нещо отмина, а ние не го разбрахме както трябва.
Оправданията не помагат. Не и пред самите нас.
Отронваме по някоя сълза - данък за скъпото ни някога.
Огънче палим - да стоплим душата си
с мисълта, че не всичко е било напразно.
Да покажем на някой бездомник,
че не е сам през съдбата си.
Да ни открият в тъмнината и да ни спасят за малко.

Студени есенни разсъмвания.
Изтрезнели покаяния за всяка грешна представа.
Повяхнали листа се отронват - спомени от лятото,
красиви дори и сега.
Неусетно прекрачихме невидима граница.
Неоправдани очакванията се отложиха за някога,
когато някой ще ни потърси преди мракът да почука на вратата.