автор: arwenundomel

(или как да започне по-препятствено едно пътешествие)

Глава първа

Не мога да повярвам на ушите си - самолета е счупен
Ха така, ами като не теглят пътниците и между тях се промъква и една стройна фиданка като мен как няма да се счупи. Ще се счупи, не ами и оттатък даже
Хеле, събра се една банда майстори навън, та позакърпиха положението и ни раzрешиха да иzлетим.


Приземявайки се успешно оттатък Голямата вода ни се наложи да упражним олимпийската дисциплина Много модерен многобой с следните упражнения - Скоростно преминаване паспортна проверка, Теглене на багаж от лента, Пренасяне на куфар, Мятане на куфар на лента, Спортно катерене по ескалатори, Събличане от глава до пети и пак обличане (участниците носещи запалителни устройства в обувките си биват дисквалифицирани ), Тичане на много дълго разстояние с неопределен брой препятствия и Мирно завладяване на 100 заложника в самолет, които от чакане да бъдат завладени вече страдаха от Стокхолмския синдром и ни посрещнаха с хляб и сол и викове Осанна !

Така продължи нашето пътешествие до сърцето на пустинята наречено Финикс.
Живи и zдрави пристигнали, непристигнали при вида на локвата в центъра на страноприемницата, се юрнахме всички в дисциплината Бързо изплискване на басейни.

Глава втора

Кой спал, кой недоспал - няма такъв филм. Олимпиадата наречена "Опознай Америка за да не я обикнеш" продължи с дисциплините Разходка из центъра на голямото село, Опъване на морни кокали и Концерт последван от люта мексиканска вечеря (без право на подмяна ), завършил с безпаметен сън.

Никой не те пита дали си успял да си наместиш кокалите по новия матрак, дали ти е минало главоболието и те юрват следващото упражнение Кой на дълго ще издържи без да пишка през Шарената пустиня и Опознай кактусите - те са наши приятели, за да стигнем до Малка почивка при Камбанарията на Седона.
Последва юруш по превземането на Флагстаф, но ни прекъснаха тамън бяхме набрали сила, щото ни чакало упражнението Разходка с хеликоптер (повръщащите по стъклата биват елиминирани още преди съзтезанието). За награда имахме право на 10 мин почивка на Северната точка за наслада при Гранд Кениън преди да отпусне морни тела в поредните неудобни матраци и възлавници (абе тия хамериканци не са ли чували за здравословно спане )

На следващия ден имахме за задача да минем на бегом през резервата на Навахите (изоставащите биват скалпирани). За бързоходците имаше награда Гледката на Брайс Кениън с преспиване на що годе нормални легла но при температура под 0 (по Целзий) и надморска височина от 3000 м.

Спал недоспал, ял недоял, бегом марш през Цион за по напряко и последващата дисциплина - квалификации за Маратонско бягане зад автобуса с крайна цел Лас Вегас
Най накрая нещо малко по човешко - ще си хапна българско ядене в средата на Невадската пустиня. Кой като мен - за завист на целия отбор
Повода за българското хапване беше едно бъдещо младо майче с най големите зелени очи и най сладката усмивка на света . Такова сърдечно посрещане ми направиха, в такава приятна компания до късни доби.
Не усетихме кога мина времето, а това че се почувствах у дома си, просто се подразбира.
Много се харесахме, но олимпиадата продължаваше, а аз се бях зарекла поне тиквен медал да спечеля за издържане докрая.

Глава трета

На следващия ден ни очакваха нови дисциплини и изненади.
Започна финала на Маратонското бягане с цел бързо излизане от Невадската пустиня и малко отклонение в сребърния град Калико. Там пък упражнихме набързо чупене на архивни историкомузейни влакчета тътрейки се през сребърните мини и на изпроводяк местния шериф и индианци ни изгониха с пукотевица и много много пушек.
След кратък обяд и почивка ни напъдиха по дисциплината Катерене по Сиера Невада с крайна точка долината Фресно. След окончателно скапване на силите, имахме желание само да се допрем до постелята. Оттам насетне нощта остана спомен.

Добрютру Калифорния! Ела, че ни трябваш. Ела да те прелъстим и изоставим. Дано не стане обратното.....
Днес ме оставиха на резерната скамейка. Така е като хапвам тайно китайска храна - сега митницата е възмутена. Поне успявам отстрани да се насладя на величието на гледката от Йосемити, докато другите упражняват поредното катерене, спортно ходене и гонене на катерички. Оттам беж да бягаме крачета към лелеяния Сан Франциско.

Глава четвърта

Изненада - обикновения слалом ще протече само в 1 манш поради лоши метеорологични условия - много мъгла има в тоя Сан Франциско, бе хора! Кой квото видял, видял, кой квото снимал, снимал, туй то. Вечерта ни чака концерт - така е като освен на олимпиада, сме и на концертно турне. Преди концерта обаче имахме бягане с препятствия по Бей Бридж.
За подгрявка преди концерта имаше ракийка (душата ми беше загоряла за подобни преживявания). А какви вкуснотии имаше, най-после нещо европейско в тая помексиканчена и покитайчена Америка. За европейски спортисти-хористи като нас няма милост към стомасите. От плюскане чак не ни се пееше.
Ееееееееееех, и тоз купон свърши. Айде бегом марш към хотела, че утре ни чака триатлон.
Ужас! Тоз град не спи - изморени, изтощени, направо износени кокали, наплющяни, нахранени стомаси и няма заспиване. Ами така е - конкуренцията се погрижила стриктно за нашето "спокойствие" - цяла нощ тича тая пожарна напред-назад с надута сирена и вой до небесата. Че и магазините им посред нощ се зареждат. Няма спане, братче, няма! И то пред най трудната дисциплина.
Уф, вече почвам да кудкудякам на закуска. Как ги ядат тия бъркани яйца, направо не мога вече да ги гледам.
Стягай връзките на обувките и бегом марш. Триатлона почна - спортно ходене с прескачане на един червен мост, дето много странно защо му викат Златния. Кратко вдишване на пристанището на Саусалито и хвърляне в залива с преплуване. Ползващите плавници биват препращани с лодка към Алкатрас, ама не в музейната част.Още едно поемане на дъх с аромат на морски лъвове преди опита за спестяване на гигантския слалом, с ползване на Кейбълкара. Е да, ама - не! Кейбълкара се потроши. Така е, като качват разни стройни фиданки като мен. Сега ми наложиха наказателни точки (разминавам се със златния медал, ама нали се боря поне за тиквен). Айде на гигантския слалом!
Сега вече имам мускулна треска. Ще подам оплакване до съдиите. Как може да направят трасето толкова стръмно и в двете посоки. Не помогна даже горещата вана

Глава пета

Вече се накокошинвам само при вида на закуската. Скоро и аз ще почна да снасям.
Днес олимпиадата продължава със спортно ходене по завоите на 17 мили и Монтерей. Заобикаляме и препятствия като портокалови градини, лозови насаждения и тук-таме някоя сонда за нефт, ей така от нищото межди плантациите. Окото се разсейва и от призрачно-сребърната гледка на Тихи океан. Май пак ще имам наказателни точки. Те да ми дадат тиквения медал, участието е важно. Пак ни метнаха с "удобни" легла. Ама то удобството им се измерва в ширината. Така е като си падат от категория сумисти повечето хамериканци. Тез легла другояче няма да издържат.
На сутринта ме болят кокалите, но няма значение. Важното е да съм по трасето. Подтичване с подскоци посока Л.А. Любимата ми дисциплина, на най-любимия ми ден. Днес остарявам. С още една година. Поне така пише в календара. Ама мен не ме питай никой дали искам да остарявам.
И кво толкоз намират в тоз тъп Л.А. - две големи кина с малко панаир пред тях и много звездички за настъпване. Кога друг път ще ме прегръща Дарт Вейдър, Спайдърмен и Супермен накуп. Ама само толкова. Продължаваме с подскоците и подтичването. Почти като в маратон. До Сан Диего.
Още малко. Ще удържа фронта. Тиквения медал ми е вързан в кърпа. И без това е сезона на тиквите. Хелоуин чука на портите. Така маскирани ще закриваме олимпиадата. Като остаряваща ми се полага една чаша червено вино. Безпаметен сън преди последния ден.
Дали да не отскоча рано сабале до Мексико. На хвърлей място сме до границата. Май ще ме дисквалифицират, че развалям климата в отбора. Днес и без това ни разделиха на две. Едните ще се надпреварват по бързо препускане и често мокрене във Морски свят, а другите - в това число и моя милост, ни пращат на лекоатлетическа обиколка на града, един вид модерен петобой - прелитане над мост, плуване с препятствия под формата на самолетоносачи, бягане назад във времето, овчарски скок и хвърляне на камъни по патките в езерцето на пристанището.
Последна дисциплина - бягане по тъмно посока хотела на летището за участие в церемонията по раздаването на тиквените медали.
Удържах фронта. Никой не ме пита жива ли съм, здрава ли съм. Бях на финала - това се брои. Заради наказателни точки - само тиквен медал. За спомен на децата. Нямам търпение да ги видя. Дали съм им липсвала.
Айдеееееееееееееее, разциврих се......

Финал

От сън спомени нема. Скачай в обувките и беж да товарим багажа на самолета. Беж да бягаме краченца. Към дома. Далеч от Америка.
Открих я тая пуста Америка. И кво толкова - само тикви видях. Айде от мен да мине - малко нашарени камъни, тук таме някоя катерица и океан. Ама той не бил тих. Никак даже. Много странности има в тая Америка - тих океан дето не е тих, златен мост, а той червен, портокалови градини, а между тях нефтена сонда.
Важното е, че вземах медала за издържливост.
Ама като сме решили да чупим, нека чупим докрай. Последното нещо, за което се сетих е, че не пихме кафе в самолета, щото се счупила водната помпа. Та и в тоалетните нямаше вода (ама това е една друга история)

*Забележка - ако прецените, може да го преместите към Есета и пътеписи