автор: o4ence

Градчето, малко и кошмарно,
прогонва ни един след друг.
Във него нищо вече не остана,
освен един самотен кръстопът.

С надежда не един напусна
туй свидно дунавско гнездо,
за хляб в чужбината да носи кръста..
и отговор съвсем не искам на моето-защо.

Как с болка да нахраниш,
детето със любов родено?
Как нежното лице да засияе
от твойто отчаяние сразено?

Очичките невинни-те не знаят,
надеждата последна,че си тръгвала..
и чакат мама или татко,
от там-от странство да се върнат.