автор: thebigplucky

От едни взимам.
На други раздавам.
Всеки със съдбата си.
Ще се разплащаме накрая.
На оня свят.
Но всеки тука търси щастието си.
И всички тука грешат.
Толкова са плакали на рамото ми.
И не мога да кажа,
че просто съм ги изтърпявал.
Спасявах ги. От тях.
Аз се спасявах за малко.
Давах им. Крадях ги...
Обещавах им щастие.
Толкова много, че ги карах да плачат.
Осъмвах в леглата им.
Показвах им прекрасното.
Разказвах им мечтите си
като нещо преживяно.
Те ми вярвахя.
И не вярваха,
че нещо толкова хубаво може да е вярно.
Гледаха ме в очите и стискаха ръката ми.
Сълзите просто напираха…
Наистина ли беше така?..
После ме изпращаха.
С обич.

Този свят неистово се нуждае от романтика.
Хората са жадни за любов.
За щастие.
Но колко бих могъл аз да им дам?!
Откъде да открадна?!
Богатите го нямат.
Останах само аз.
И Дон Жуан де Марко.
Дулцинея - така и не разбра какво и обещават.
Мерилин умря самотен. Не можа да подреди света.
Кралица Маб - забравиха я...
А аз се скитам безнадеждно сам.
Не съществува нищо по-самотно
от един самотен трол.
Хората някак по-умеят да се нагаждат.
Паметта им е къса. И животът им е кратък.
Това ги прави уязвими и безнравствени.

И все тичам след някоя изгубена кауза.
Колко души бих могъл да спася?!..
Разказвам приказки на децата.
Те поне ще са щастливи докато спят.
Без да плачат.