Потърсих себе си... във огледало.
Във огледалото... видях очи.
В очите... чака някакво начало.
Обича в тишината... да мълчи.
Помолих го сега... да си отиде.
А то отвърна ми... че е затворено.
Помислих си... за бисери във мида.
И после пак... за всичко изговорено.
Прошепна тихо след това... „почакай".
Помолих този път... да обещае.
Не каза нищо... само тихо плака.
Аз чаках туй начало... или края.
Но този път... така не се и сбъдна.
Чак слънцето... се нажежи до бяло.
Потъна в мрак... и вече не помръдна.
Защото миналото... беше обещало.
Peter18.2.2006