автор: thebigplucky

Не се отчайвай, приятелю непознати.
Този свят се скапва, но това не е от сега.
От по-отдавна е.
И няма да свърши до утре сутринта.
По-нататък.
По-нататък...
Вината не е наша.
Не е само наша.
Има още хляб и ракия за нас.
И живот за пропиляване има, повярвай.
Не те питам,.. за нищо. И ти не ми разказвай
какво яде душата ти -
личи ти отвсякъде - не ме гледай така.
Имаш поглед на изоставен.
В очите празни
виждам само дим на изгорели есенни листа,
Като празна стая си, напусната внезапно...
Раменете - превити от умора. Или от чакане.
На Сизиф ли помагаш за камъка?!
Пясъчните замъци ли се налага да събаряш сам?!
Съдбата ли те прецака?!
Не казвай...
И за мечтите си не казвай.
Желанията и тайните не се сбъдват,
ако ги кажеш на когото не трябва.
Развалят се.
Но и не вярвай само в тях.
Трябва да откраднеш от този живот
миговете си щастие.
Иначе нас просто ни няма. Отсъствие сме само.
Трябва да имаме кътче за бягство.
Трябва да си намерим пристанище.
Или поне един приятел -
да си изплачем разочарованията в тежък час.
Трябва да излъжем съдбата. Поне за малко.
Да се изплъзнем от хватката на лавината,
дето ние повлякла сляпо.
И нищо повече от снимки, на които остаряваме
няма да остане от нас.
Аз така и не разбрах докрай какво трябва - нетрябва...
Не се отчайвай, приятелю... Не се предавай...

Това ми разказа в трамвая един непознат
една есенна вечер. Беше пиян.
И беше отдавна.
Повече никога не го видях...