Не поглеждай с надежда бреговете ми брулени.
Често давя на плиткото и не ставам за сламка.
Не населих очите си - тъмни ялови кърове.
Обезперих ръцете си - не настигнаха залеза.
Като старата къща съм, запустяла зад хълма.
Няма призраци в нея - в тиха скука измряха.
Няма приказна пустош. Стогодишно не съмвам.
Всички рози на двора като трън оголяха.
Кротко вятърът вие безстопанствено нежен.
На тавана пролуката е по-тясна от поглед.
И дълбока е точно цяла хилава вечност.
Ако паднеш през нея, няма път за нагоре.