Заспивам с чувството за теб,
за тихите сълзи в очите ти,
за недопитата любов
и за несбъднатите стихове...
Дали ще мога отсега-
защото вече мина пладнето-
да съм ти радост и тъга,
да съм ти стълба, щом пропаднеш...
Дали ще може пролетта
отново тихо да покълне
в напуканата ми душа,
която толкова разпъвах?
Дали от чистата сълза
ще се разлистят млади клони,
които да ни бъдат храм,
а любовта- да е иконата.
Сълзите тихичко валят
като молитва и очакване...
Душата ти пресича плахо
линията на съдбата ми...