автор: harmony

Камък.
И крясък. Неистово ехо. Кънтежна пълнота без празно пространство. Взрив. И полет. Отприщил бента на мислите, помитащи, поройни и бесни, луди за връзване, тесни.
Сила бунтовна, безумнo безформена в плътността си, жилава и плющяща, се огъва, извива, издува, просмуква, свлича се в черепната й кутия, тясна за такива титанични вътрешни напрежения. Опитва всички агрегатни състояния. И в дивото си и бясно безсилие се втвърдява. Стаява се като магмена отломка, като пръстов отпечатък. Като цял един живот. Щрак, щрак, щрак, лентата е щампована.
Камък е. Отвътре - огън. Гранитна обвивка, с остатъчно тръпнеща в конвулсии безразлична памет. На жена.
Хладна е. Не я е страх. Ще крещи в слабостта на тялото си. Но не сега. В друго измерение е. Вижда отгоре. В едно надчовешко състояние на недвижение. Човешка категория без смисъл.
Мъжка десница дава знака. Винаги мъжка. Като Пилат си измива ръцете. Женските проклятия се сипят върху й, ядни и яростни, стихийни, с цялата сила на дивото си примитивно безсилие.
Човек до човек. Жива верига. За притискане. За душене. Жена, мъж, жена, мъж… Камък до камък. Камък градежен, камък метежен, камък от изпепелена основа, камък… камък… камък… Балисти и катапулти. Цяла крепост. Древни оръжия за още по- древен грях - различността.
Пищи й в ушите. Симфония в червено. Съчка, втора, трета, пропукване, дим, цяла плоча, прогаряща цвъртящата сбръчкана кожа. Водопади с представи нестройни. Акордират й черепа. Плисват набързо. И нахлуват безмилостно в нейното русло. Проправят пътека. От главата до писъка в историческо ехо.
И крясък. Неистово жилаво ехо. Гранитната обвивка бумерангово се разпилява като иглици, като тресчици забити под ноктите, шепа пясък в очите, прогаря плътта като сол, насипана в рана.
Пречиства се. Метаморфозира.
В момент на слабост. И безумен гняв.
Камък. Най- обикновен.