автор: starec

От тъмната могила на съня
се мъчиш да говориш с боговете.
Душа, от теб какво да съхраня,
което до надеждата ще свети?

Прастар е твоят вик, а аз - дете,
не го разбирам още, не умея,
и леден вятър мислите мете,
дошъл коварни преспи да навее.

Шепти ми тишината грозно дълга
да стана нейно ехо - тишина.
Възторга ли преди съм бил излъгал,
хлапак, превърнал думите в шейна?

До камък тя ме свива, запокитен,
подобно странник, хванал ничий път.
До камък ли? - до пясък вече ситен,
добиващ само в чужда форма плът.

Загърбил боговете, ще говоря
от тъмната могила на съня
и, третото око ще си отворя,
от страх, че мога някой да раня.