автор: Anouk

Две жени седят на по чаша бира в заведение.
- На мен никой никога не ми е казвал "Искам да се оженя за теб!" - казва едната. - Иначе колко глупости съм чувала..."Обичам те, обичам те!"...Обича ме! Сигурно. Ама за момента. После си отива.
Другата отпива от бирата и отвръща:
- И какво като еди кой си ми предложи брак преди време? Мислиш ли, че той ме обичаше? Изпитвала съм го. И стигнах до заключението, че той не може да обича. Или, по-точно казано, може да обича само себе си. Майка му остарява. Човекът добре си е направил сметката. Трябва му жена, която да го гледа. Ти ми завидя тогава, нали? Когато разбра, че ми е предложил. Само дето нещата не стояха точно така. Мислиш ли, че някога е споменавал пред мен думи за обич или любов?
И двете отпиват от бирата и мълчат. Навън е късна есенна вечер. Вятърът гони листа и боклуци из тъмнината. Нарядко преминават и хора - забързани по-тъмни очертания сред мрака. А в заведението е топло. И спокойно.
- Най-добре е, ако се случи този, който ти предлага брак да те обича и да го е грижа - казва втората жена. - Аз бих пожелала това за себе си. Само дето колко са късметлийте на света...Не разбирам смисъла на съвместния живот с някого, който не означава нищо за мен. Като съквартиранти. Съвместен живот докато има полза. Използване. После, ако нещата се закучат, се разделят и си намират нови съквартиранти. Така е по-лесно, нали?!
- То и другото не се живее - казва първата. - Хващаш един, после - втори, трети...И всеки ти разправя "обичам те". Ма каква полза от това, щом не мога да разчитам на него?! - отчаяно завърта очи, усмихва се и отпива бира. - Сигурно затова предпочетох да остана сама. И почти не съжалявам, да знаеш. - притваря очи, сякаш се наслаждава на вкуса на бирата. Истината на неизреченото има леко горчив привкус.
- Знаеш ли - с някакво ожесточение казва втората, върти с ръка чашата с бира и я гледа втренчено - реших да имам дете и ще го имам! Въпросът е в личния ни избор. А пък аз съм си инат, знаеш.
- Това ти прави чест - вдига за поздрав чашата си първата. - Аз не посмях. Пък и нямаше как. Живея с майка си. После щеше да ми опява цял живот. Не знаеш какво мрънкане пада... "Ти все с такива се хващаш! Все глупости вършиш!". Нямаше смисъл. А пък вече е късно. Но ти все още можеш да го направиш.
- Знаеш, че съм сама - отговаря втората. - Няма на кого да разчитам. Ами ако се случи нещо с мен? Какво ще стане тогава с детето?
- Ще го поемат социалните - повдига с безразличие рамене първата.
- Да бе! За да го пребиват из домовете или да го продадат за органи. - репликира втората и се взира в жълтата течност пред себе си. - Добре ще е, ако все пак бащата е до мене, да знаеш.
- Да бе, да! - засмива се първата. - Че да гледаш две деца вместо едно!
- Е, няма значение! Хайде, наздраве! - казва втората. Двете чукват чаши за отреденото и млъкват. Бирата е простичко питие. Върви с фъстъци. Или картофки. Особенно в есенна вечер, в която вятърът си играе с осмелилите се да излязат навън хора. Завърта ги сред миниатюрни торнада заедно с боклука и листата по улиците. Не знаеш на кого, къде и върху какво му е писано да падне.