автор: Mojsei

До теб заставам - твоят мъж
в миг, когато болка те притиска:
повярвай, моля те, поне веднъж,
та туй душата ми го иска -
потънала дълбоко в мен,
потегляме в пътеки леки,
но искам с теб да бъда нощ и ден,
с което радостен ще бъде всеки.

Проблемите наистина са много,
но нямаш в сърцето камък,
а себе си разглеждаш твърде строго
и пречиш на напиращия в душата пламък,
но тъй създаваш мрачните следи
на кръговрат, бушуваш в смущение,
а невинността те връща към "преди",
когато носеше в душата възхищение.

Защо ме караш да тъжа,
събирайки в гърдите ярост,
та препирнята ще роди лъжа,
предаваща, цъфтящата ни младост…
Добре! Тъгата ти е обозрима,
но нямаш в душата кървав ръб,
та той от радостта да взима,
превръщайки я, чрез жестокост, в скръб.

Послушай ме в едничко нещо само -
за любовта ни имаш точна мяра,
а днес, до мъжкото ми рамо
ще зацъфти в душата ти и вяра,
а нейната вселенска мощ,
тъчаща озарението омайно
ще бъде в нас и ден и нощ,
за да те изведа от състоянието ти крайно.

Взаимност безметежна в нас пулсира,
защото си потънала в моя глас
и всеки себе си, чрез другия, намира,
а целия процес познава се от нас -
душата ми душата ти прегръща
в прегръдка нова, непозната,
а твоята живота преобръща,
за да втъчем и нишка на позлата.

И всеки оттговорностите носи
да тръгнем в приятелство сега
и с отговор на всичките въпроси,
да сложим край на сълзи и тъга.
Напират в гърдите нови сили
и огън буен се разгаря,
а ние знаем как са се родили
и всичко всеки миг се преповтаря.

И ето, че цъфти у нас надежда -
мъжът, прегърнал своята жена,
към хоризонт на щастие я повежда,
за да не остава повече сама.
Тогава вярата с надежда се завръща,
топейки в душата всеки мраз
и любовта съпрузите загръща
в споделения от двамата екстаз.