автор: meiia

IV. Огън

Не зная клада да се пали по няколко пъти.
Само тази, моята, няма и няма изтляване.
И я палиш пак. За да ти осветява пътя.
С моята обич за другата да се каляваш.
Изпращяват милувки като лумнали съчки.
Зажаднели двустишия обгорени в мене умират.
Сълзи чертаят пътя невидим на бръчките.
Закопнявам се цяла. Но не така се умира!
Душата е в огън, тялото-спомен изтляващ.
Палят отвътре очите ти, до безпощадност.
Тази клада е вечна. Вечно да ме изгаряш.
Хайде, пали! Всъщност, е хладно, хладно...