автор: sashtata

Не знам.
Не знам къде е пътя,
разбираш ли?!...
И колко цвята се смениха
в реката на душата ти?!
А ние все редиме думи,
шлифоваме мълчания
и толкова посоки за отплаване
превърнахме във котви.

А някъде ме чака камък,
жадуващ
да го превърна в бряг,
в уютен пристан
за мечти
и спомени...

Изгубих си посоката за връщане.
Сграбчи ме за косите
и ме потопи
в реката на душата си
като котва.