автор: starec

Дълбоката вода сега си ти.
Страхувам се дори да я нагазя.
От друг живот в мен споменът блести
за давене и искам да се пазя.
Но пламъкът чак клетките руши,
а твоят вир тъй приказно ме мами...
С коя от неубитите души
ще потопя страха си моногамен?
Под камък дънен ти го приюти,
завинаги да си остане долу.
С очи да е и в тях да му люти
щом сам заплувам в тялото ти голо.
Да гледа как поглъщаш ме, вода,
и как от тебе без насита пия,
а чуя ли да вика пак: Беда!,
да му отвръщам простичко с: Магия...
И вплетени в прегръдка богоравна,
през тези милиони капки тук,
да шепна: Бях удавник, но отдавна,
сега съм просто на вода съпруг.