автор: starec

Със тиксо ще завържа тези устни,
да те изпивам само със очи.
Те лъжат и в лъжата са изкусни,
след допира им хищен си личи.

Ръцете ще обеся на бесило,
да виеш чак как гарван ги кълве.
Че минат ли през теб, ще са косило
и кой тогава тях ще окове.

Нозете си ще сторя на колони,
небе да носят, то да им тежи.
Да нямат път към теб и да ги рони
дъждът върху клепачите ти жив.

Сърцето си, с игла ще го пронижа,
запалената кръв да изтече.
Без спомен да е за косата рижа,
за тялото ти - шавнало зверче.

И може би тогава, чак накрая,
чудовищно въпросен ще засричам:
Тя как ще разбере, че я желая?
И, боже мой, с какво ще я обичам?