Нощта преваля, стине пепелта
сред въглени, като сърца червени още.
Не пея песен. Ала в мене тя
процежда се в беззвучна струйка нощем.
И търпеливо - беден и сърцат -
тревоги мимо-делнични събличам,
да я последвам по- и по- назад,
ако е нужно - до брега първичен.
И там първичен - бляскав изумруд -
да пия чист Живот, какъвто беше.
(Ревеше - помня! - като пеногрив табун,
в поток несъкрушим брега редеше...)
Брегът набъбна. Ручеят - изтля...
Нощта свещена тайни спря да ни разказва.
В плеяди електрикови слънца
се гушим, всеки сам във своята пазва.
Забравихме зъбите на врага,
ръката-дар, и див там-там - сърцето,
забравихме как хлипа любовта -
възпяхме я в напеви, до небето.
И тръпен дъх на билки и треви
запазихме в хартия, в китки думи.
Защо сега в устата ми горчи
и хладна пепел сипе се върху ми?!...
Но знам. Години сила пропилях,
а пропиляна сила - не прощава,
обръща и прахосника на прах:
а ручеят, незрим, но продължава...
Ще спра сега. Вън Въгленът Висок
разпалва се, разлива се, и - търси.
За него, за най-първия ни бог,
сърцето си от пепелта отърсвам.