Пътят, по който тръгнахме, се насочваше към планината
надвиснала над нас. Усещането беше много различно.
Нямаше я монотонността на магистралата, декорът се
сменяше често. Обзе ни спокойствие, романтичност, даже
усмивката на момичето не напускаше красивото й лице.
Тя просто сияеше, тихичко пригласяше на мелодичната
песен, извираща от тонколоните. Нова игра на природата,
предизвика нашия възторг и ни предложи неповторимо
забавление.
***
От лявата ни страна се ширна голяма зелена поляна,
изпъстрена с лилави карета от цъфнали полски цветя.
Създаваше се впечатление за огромна шахматна дъска от
зелени и лилави квадрати. С увеличаване на скоростта,
лилавата лента ставаше непрекъсната, отпуснех ли газта,
изплуваше шахматната дъска.
***
С малко въображение, а изглежда и двамата го имахме,
върху "дъската", оживяваха и шахматните фигури.
Ето го "Царя"-в средата на полето, по царски
величествен и горд. Мъничко встрани, по диагонала
"Дамата"- безспорна хубавица, същинска е царица.
"Кон"- препуска в галоп, в края се е разположил топ.
"Офицер"- стегнат по войнишки, командва веселите пешки.
***
За да вижда по-добре "дъската", а така запалено
започна тя играта, момичето силно се доближи до мен.
Докосваше ме с косите си, изпивах аромата на кожата й.
Съвсем скоростта намалих и аз се в играта включих.
Тя по диагонала, атакува с ход на дамата. Отвръщам
по правата на топа със стрелбата. Конят изцвили, на
задните се крака изправи. Офицерът ловко, бързо го
обязди. Пешките в плътен строй, си вицове разказват,
очаквайки отбой. Царят, като военноначалник главен, не
остана пасивен, щателно битката огледа и строго нареди:
"Партията е реми!"
***
Както иска го добрият маниер, в ролята на шахматист
и кавалер, момичето поздравих за играта, целунах й
ръката. Тя беше, така разпалена, щастлива. Ех! Защо
свърши поляната причудлива.
-Хей! Радвам се, че тръгнах с теб!-целуна ме тя по
бузата
-Радваш се...?
-Защо ли, не съм тръгнала по-рано?
-Защото е трябвало да станеш по-рано от сън, но
както стана ясно, че не си спала е можело да го
направиш.
-Не миличък! Искам да кажа:"Защо не съм те срещнала
по-рано, изобщо...във времето."
-Отговор търсиш, или риторичен въпрос.
-Мрачните мисли, болката, измъчваща душата ми, ме
напуснаха. Ти си много различен, не познавам такъв
човек. И все пак имам усещането, че те познавам.
-Пак ли започна? Моля те.
-Изключително интересно чувство. Аз не си го налагам.
То е вътре в мен. Ето гледам те, не съм те виждала, а
имам усещане, че те познавам. Дали не съм те срещала
в мечтите си, дали в тях не съм те чакала, докато
обидена съм плака...
***
Настъпи мълчание, тъжно и нежно. Беше притворила очи,
нямаше я усмивката.
"Господи? Какво ли е преживяла?" Когато си спомняше
"това", лицето й помръкваше.
-Хей! Недей се измъчва...Нека се върнем в днешния ден
Ти си толкова мила и красива.-опитах да я откъсна от
мислите й.
-Ти сваляш ли ме?
-Да те свалям? Как ти хрумна?
-Каза, че съм красива.
-Да! Харесваш ми. Бихме ли могли да бъдем приятели,
ако се ненавиждаме. Естествено е да те харесвам.
-Там ми е един от проблемите.
***
-Проблем ли...? Бих казал по-скоро качество.
-Лесно се харесвам. Някои злоупотребяват с това, на
други не им харесва.
-Радвай се, че те харесват.Харесват те тези, които
са ти приятели-истински, тези които са добронамерени.
Миличка , научи се да ги разпознаваш от другите.
-Лесно е да се каже.
-Човешкият живот е твърде кратък. Само няколко
щастливи мига. За жалост има и такива хора, които не
гледат своя живот, а вгорчават живота на другите, като
че ли това им доставя повече удовлетвореност, отколкото
собствените им изживявания, избиват комплекси...
-Я ме погледни. Наистина ли намираш, че съм красива?-
Тя се изпъчи, стана сериозна, вдигна брадичка и погледна
напред.
"Красива ли? Тя беше божествена: изящен профил,
трапчинката на устните, извивката на брадичката, линията
на ухото, гладката шия, релефа на гърдите..."-добре, че
не чува мислите ми.
***
"Как да й помогна? Как да я избавя от този синдром?
Ето, аз я харесвам, а тя милата не го иска, изхождайки
от досегашния си опит. Дори това я плаши. Напомня й, че
това повече й е носило тъга, отколкото радост."- ето
такива мисли ме измъчваха.
-Интересна си...-измънках неразбрано.
-Интересна...? Само толкова?
-Е, като се усмихнеш, ставаш симпатична.-хапех устни
и едва се сдържах. Искаше ми се да извикам:"БОЖЕСТВЕНА
СИ!" Не го направих, исках да й помогна да не мисли
затова. Да бъде уверена, силна,със самочувствие, да я
отърва от този проблем. Всъщност, той не беше нейн, а на другите".
***
Дали ми повярва? Едва ли ...Умничка и интелигентна е...
А дали наистина не е прочела мислите ми? Дано поне успее
да не се влияе от онези, от "другите". Да ги пропуска
покрай себе си, да бъде далеч от тях. Имам вътрешна
убеденост, че това мило момиче има пълното право и
основание да бъде обичано, да обича, да не страда, тъга
в очите му да няма, а усмивка щастлива, голяма.
Тя отпи мъничка глътка кафе. Мълчаливо, с трогателен
жест поднесе чашата към устните ми...
СЛЕДВА>>>