Паяче ли малко
спомена ми извървя.
Изплете паяжина,
изтъка,
снова със сребърна
совалка.
На трепети ме заваля
роса,
от някъде довята.
Навярно младостта
се е присетила за мен.
Кожата ми-
капчици разлято
мляко.
Ден. Просто хубав
ден.
А аз съм се вглъбила
във спомени
за теб.
Какви ли не! Спомени
какви ли не!
Паяче ли?!
Да го бях убила...?!
Но, казват, вест е.
От някога, за теб...
Тогава-не!
Не! Тогава-не!
Да поживее в мен поне
до мрак,
когато на мъгла
росата ми ще стане.
Паяче.
Ако за теб ми спомня,
нека идва пак.
Или пък
просто...да остане.